Една от първите реални задачи на момчетата от Клуб “Млад журналист” във Възпитателното училище интернат - Ракитово, създаден в рамките на проекта “Твоят час” на МОН, е посещение на Центъра за деца с увреждания в града. Идеята възниква спонтанно, когато членовете на Клуба обсъждат концепцията за училищния вестник. Какви да бъдат ценностите, които ще подкрепя вестникът, към кого е насочен той. Всички са съгласни, че фокуса на всеки материал трябва да са децата от ВУИ, но гледните точки могат да са различни: показване на живота на самите момчета от училището, но показване и на живота навън през техните очи.
Според Христос Тодоров да се посети Дневния център за деца с увреждания (ДЦДУ) преди Коледните и Новогодишни празници от една страна е възможност момчетата от ВУИ да покажат своята съпричастност към по-слабите и уязвимите. В същото време това е израз на толерантност и приемане на различните, каквито понякога се чувстват и самите деца от ВУИ. От трета страна контакта с болни деца повдига въпроса за опазване на здравето и здравословен начин на живот сред природата, за активен живот без алкохол и упойващи вещества. За Христос е ясно, че само едно посещение не е достатъчно за изясняване на тази широка проблематика, но самото повдигане на тези въпроси е добра първа стъпка от един дълъг път.
Лесно ли е да влезеш в център с деца с увреждания
Центърът е защитена територия и там не се допускат външни хора. За да се организира посещението на помощ идва г-жа Мариана Пелева - психолог във ВУИ, която е психолог и в Центъра. Тя получава разрешение за посещението от директора на ДЦДУ г-жа Светлана Баева. Уточнено е, че в Центъра не се снима, за да не се стресират болните деца. За да подготви младите журналисти за посещението г-жа Пелева прави специална среща с тях предишния ден. За нея е важно момчетата от ВУИ да осъзнаят, че децата с увреждания са много чувствителни и емоционални. Ако почувстват недобронамереност и агресия, се затварят в себе си. Децата със синдром на Даун са винаги усмихнати. Някои деца са хиперактивни. Някои от глухонемите деца са дистанцирани и затворени, защото връзката им със света е ограничена. Малките хора, джуджетата, са като всички други деца, но годините им не личат. Имаш чувството, че са бебета, а се държат като възрастни. Има деца, които не говорят, а само правят знаци, които човек, който дълго ги е наблюдавал, може да разбере какво казват.
Да контактуваш с толкова специални деца, събрани на едно място, е трудна задача. Те искат да се държиш с тях нормално, да ги възприемаш като равни. Съжалението и широко отворените от учудване очи нямат място там.
Посещението
В деня на посещението вълнението от очакването постепенно набира скорост. Оказва се неочаквано трудно да се изберат малки подаръчета за децата от Центъра. Ако им вземат обикновени бонбони, има опасност някое дете да ги глътне и да се задави, защото някои от тях трудно контролират процеса на преглъщане. А подаръците не могат да са различни, за да не се обиди някое дете. Момчетата от ВУИ решават, че е най-добре да се направи комплектче от три неща за всяко дете: близалка, пакет царевични пръчици и сух сладкиш.
Точно в 14.30 момчетата от ВУИ пристигат в Центъра. Там ги очаква нова изненада – всеки посетител сваля обувките си на входа, като в храм. Този малък акт на уважение към работещите и живеещите в Центъра още веднъж заостря вниманието на журналистите. Посещение на такова място за тях е непривично и от професионалисти, изпълняващи задача, те се превръщат в деца, попаднали в нов свят. Така несъзнателно намират най-добрия подход към децата от Центъра, които идват при тях в хола след минута, водени от служители. Малкият човек Ани (всички имена са условни) веднага сяда в скута на Исмаил, като бебе. Недоверчивата Сима с известно колебание хваща ръката на Христос. Хиперактивното “даунче” Рени обикаля и подскача от Наско към лелката Елена Накова и социалния работник Емилия Афузова. Нечуващият Гошко сяда отстрани и внимателно следи непознатите момчета. Христос и Наско раздават подаръци на всички. Разбрала за подаръците, след малко в хола се появява и трудно говорещата Ива. Тя нещо “гука” на Наско, който не разбира нищо и поглежда ту към нея, ту към появилата се с бяла престилка г-жа Мариана Пелева. С нея идва и възпитателката Севдалина Гаралова. Г-жа Пелева се опитва да “превежда” думите на Ива. Намесва се и лелката Елена Накова, която се оказва най-добрият “преводач”, както на Ива, така и на другото “даунче” Цани, който в този момент вече се е вживял в ролята на фотограф и снима наужким с нечий телефон. Той подрежда персонала на Центъра, децата от ВУИ и другите деца за снимка, нарежда им да се усмихват и се прави, че запечатва щастливите моменти. Цари невероятно настроение и положителни емоции избликват отвсякъде. В този момент служителките от Центъра също играят истински като деца. В епицентъра на всичко е лелката Елена, която излъчва обич към всички деца. Обич и взаимност царят навсякъде и цял час изминава като миг. Децата с увреждания са намерили тук своя втори дом и са щастливи.
Анализът
След посещението Христос, Наско и Исмаил сядат на кафе в едно заведение в Ракитово, за да подредят мислите си. Те все още са под въздействието на емоциите. Десетки въпроси напират в тях: как са попаднали тези деца там, могат ли да се излекуват, какви са родителите им, имат ли мечти, чувстват ли, възприемат ли всичко като другите хора и още, и още... За да се отговори на всички тези въпроси една среща не е достатъчна.
За изпълнение на конкретната поставена задача - подготовката на материал за училищния вестник, всеки предлага заглавия, подзаглавия. Разпределят си задачите и започват подготовката на записки, в които да се даде отговор на универсалните журналистически въпроси: къде, какво, кога, как, защо? Но как да отговорят на тези въпроси, когато има толкова неща, които не знаят? Като например децата от Центъра имат ли си приятели, с които да споделят? Имат ли въображение, различават ли цветове? Христос споделя, че е имал преди въображаем приятел, с когото си е говорел наум, а понякога и на глас. Сигурно и децата с увреждания си имат свой въображаем свят, в който те са съвършените, а другите са различни, несъвършени, неразбиращи…
Наско е разбрал, че едно от децата може да бъде осиновено в Америка. Той се чуди как ще се чувства то там, в един различен свят. Как ще научи нов език, как ще го разбират новите му родители?
Исмаил продължава да мисли за малкия Ани. Изобщо ли няма да порасне? Кой ще го пази, кой ще му помага в бъдеще?
Когато се прибират вечерта във ВУИ, младите журналисти осъзнават, че да си журналист, никак не е лесно. След учебните занимания на обяд са имали въпроси и са очаквали, че ще намерят отговорите. Сега те имат повече въпроси, отколкото отговори. А са мислели, че да си журналист означава да намираш отговори...
Христос Тодоров, Наско Найденов, Исмаил Мюмюн и Свилен Топчиев - ръководител на Клуб “Млад журналист” при ВУИ