Конституционно право на гражданите на България е съществуването на озеленени площи за широко обществено ползване, до които да имат достъп, независимо от възрастта си, в рамките на 10-15 минутен пешеходен изохрон. Те са различни по големина, предназначение и др. Съществено е да се знае, че Велинград е под необходимия норматив м2/жител, че нямаме парк, според определението (минимална площ от 50 дка) и това, че наоколо има гори, няма влияние върху норматива. Подробни анализи за състоянието на зелената система на общината съм давала през определени периоди на общинското ръководство и на Общинския съвет.
Проблемите в изграждането и поддържането на зелените системи са в почти всички общини, особено по-малките. И те започват от министерство на строителството, от Камарата на архитектите в България, към които се числим. Главните спорове са били не как да бъде финансирана дейността, как да се спазват нормативи, контролът, нивото на професионализъм и др., а защо се наричаме ландшафтни архитекти! А званието архитект не е запазена марка за тези, които създават сгради. Думата е от гръцки произход и означава главен майстор или човек, който не само има повече знания и умения, но и по-широки възгледи, новаторски идеи.
Специалността ландшафтна архитектура/озеленяване към ВЛТИ/ЛТУ е създадена през 1951 г., преименувана е няколко пъти, последното след 1990 г. – ландшафтна архитектура. На завършилите магистърска степен от началото на създаването се признава званието ландшафтен архитект. Причините са няколко – уеднаквяване с международните стандарти (много отдавна специалистите могат да работят в чужбина, без да държат други изпити и са признати като едни от най-добрите) и това, че терминът озеленяване се свързва предимно със засаждане на растителност, а това съвсем не е така. И точно тук е основната грешка за подценяване, пренебрегване на хората с тази професия, а те могат да направят света около нас с идеи не само каква растителност да има. Аз не бих могла, въпреки че сме от един университет, да работя в горско стопанство – ще ми кажат “Не си завършила това”! Но в същото време се счита, че всеки би могъл да бъде озеленител, независимо какво е завършил и дали е завършил – демократични времена – можеш да работиш без някаква диплома или да си я купиш, ако толкова държиш, но по-важно е – солиден партиен гръб, влиятелни роднини, ако пък са и двете – просто никой не може да те мръдне да заемаш постове, от които нищо не разбираш. За това колко тук (в големите градове не е така – може би защото там богатите не ходят в чужбина само за шопинг и показност на възможностите си) се цени труда на озеленителя (въпреки над 200-те проекта, на които съм била и технически) е, че заплатата, сега и съответно пенсията са чувствително по-ниски от служители със средно образование, работещи в техническа служба, счетоводство, деловодство и пр.
Интересно ми е какво точно СХР са направили за града, освен да ползват всички негови придобивки и природни дадености. Ако са толкова загрижени и добронамерени за състоянието на озеленените площи, трябваше да прочетат по-добре Закона за устройство на територията (ЗУТ) и макар че и малкото членове, отнасящи до озеленяването да не се спазват, щяха да установят, че не могат да строят „каквото си искат” в тях, какъвто явно е стремежът им. Има точен процент от площта и точни изисквания – свързано с инфраструктурата им, преместваеми търговски обекти – 1-2% според площ, за атракции и спорт – до 10%. Пак в Наредба №7/22.12.03г. – чл.33, в града трябва да има и още 160-220 дка площи за спорт и развлечения.
През годините 2-3 пъти ми бяха давани план-сметки на Консултативния съвет по туризъм, където имаше перо за озеленяване в града за 30-40 000 лева, но никога не бяха реализирани затова. Ако мислеха наистина за подобряване облика на града, уважаемите членове на СХР можеха годишно да отделеят 2-5 000 лева за озеленяване на улица, подобрения в зелените площи на града.
Общината е доказала, че не може да устои на различните „предложения” и да изисква спазването им: с концесията за Женска баня – разрушена настилка, изгнили пейки, безцелно засадени туи, окрадена растителност, засадена от общината, все по намаляваща озеленена площ; с дадените на безценица общински оранжерии и разсадник, с което градът загуби поминък за високо квалифицирани работници и евтина растителност; че не може да пресече апетитите за притежание на общински озеленени площи. “Общинска собственост” и “Техническа служба” трябва да си запишат с големи червени букви в Акта за общинска собственост за кв.198, че озеленените площи там са дарени за парк и всички следващи поколения не трябва да допускат каквото и да е строителство – паркинги, хотели, ресторанти.
„Благодарение” на заместник-кметица, която счете, че общината няма нужда от специалист по озеленяване, а от „наш човек”, осъществих една от студентските си мечти – да видя най-старата, най-прочута градина – Вила Д`Есте в Тиволи, близо до Рим, известна като „вилата на 100-те фонтана”. Шедьовър на изкуството е и самата графика на плана на градината – в часовете по история на парковото изкуство са ни задължавали да пресъздаваме техниката на изпълнение. Сега градината е част от световното културно наследство, през 2007 г. печели конкурса за „Най-красив парк в Европа”. Теренът става собственост на кардинал Д`Есте след 1510 г. Въпреки че изградената вила е много красива, цялата в невероятни стенописи, картини, посетителите идват главно заради великолепието на градините.През 1670 г. великият скулптор Бернини (в Наполи има много негови творби и улица на негово име) създава едни от първите големи фонтани. На площ от 35 дка има алея на 100-те фонтана, пеещ фонтан, фонтани с имена на митични герои и техните статуи, 250 водни струи, бликащи отвсякъде, 250 водни ефекта, водни тераси, водни завеси, 30хброя растителност, 150 вековни дървета и т.н. Всички чудеса, направени с водата са без използване на механични устройства, с използване силата й – принципа на скачените съдове – водата се взема от река при голяма денивелация на терена. Тази градина показва стила и начина на мислене и живот на богатите и известните тогава и сега. На никой не му е хрумнало да сложи бира-скара, паркинг, дрънкулки, от които никой няма нужда. Отвън в малка сграда се продават билети, вода и сладолед.
Друга пленителна градина е тази на Вила Руфоло в Равело. Изградена през ХІІІ в. на стръмен бряг, на няколко тераси. На една от тях, надвесена над морето се провеждат традиционните Вагнерови празници – той е бил там през 1880 г. и остава поразен от естествената й красота (пинията и куполът на вилата, малката геометрична градинка са като символ на Равело). Цялата градина около вилата е с великолепна екзотична растителност, но най-впечатляваща е малката геометрична градинка с пряк изглед към морето. Но впечатляваща е не толкова с красотата на цветята- където и да се сложат те винаги внасят красота, а с това, че е с оригиналните при създаването й каменни, вече много износени, леко килнати бордюри, пясъчните алеи. За тези градини се казва, че са „мястото, където поетите отиват да умрат”. Равело е известен и с един много, много стар кладенец, тиражиран на милиони картички. И защо ли и тук на никой не му е хрумнало да помете кладенеца и градинката, па да си опъне някоя бира скара или поне да ги затрупа с хубав лъскав черен мрамор?! Ами защото едно от нещата е чувството за респект към това, което някой е създал, да запазиш за другите след теб, откъде се е тръгнало, кого си наследил, а другото няма как да обясниш на някой, чиято ценностна система се измерва в парични стойности.
Има градини, които за да бъдат посетени се чака с месеци и посетителите са от цял свят.
В града, където живях повече от 2 г. навсякъде имаше добре поддържани паркове и градини, оградени, с часове за достъп, на територията им нямаше никакви заведения за хранене, при по-големите – спортни площадки, но във всички – много статуи, пластики, богато озеленяване. Там всички жилищни сгради са затворени пространства и всеки месец заедно със сметките за ток, вода, газ, има и сметка за градинаря, който поддържа задължителната градинка. Близо до сградата, където живях, имаше градинка, образувана от останало между блоковете пространство. Обитателите на околните блокове бяха го закупили, оградили и създали за всички прекрасно място за отдих – алея с вградено в настилката и отстрани осветление, малка комбинирана спортна площадка, детска площадка, декоративна водна площ, пластики, характерната за този район люлка с приказни кончета, малка комбинирана сграда за пазача/градинаря, WC. И пак никакъв търговски обект. Времето за посещение като всички останали – 7,30-8 до 21-22 часа според сезона, поддържането й се плащаше от обитателите на съседните блокове, а можеше да се ползва от всеки.
Пак в този град ми попадна вестник, в който имаше план с разделението му на зони на влияние на отделните „фамилии”. И може би една от причините ние да нямаме такава публикация е, че нашите „фамилии” все още срамежливо се оглеждат дали не могат да се поразширят.
Относно визията за Клептуза (само да допълня, че за радост, дали една местност да е защитена не зависи от Общинска администрация) съм казала мнението си в протокола на комисията – с възможно най-малка намеса, без помпозните навеси, имитиращи операта в Сидни, без търговски обекти и ресторанти на цялата територия на парка, езерата, лесопарка (не мога да си обясня защо удоволствието да видиш природа трябва да се свързва непременно с мириса на скара и бира). Може да има малка сладкарница до детската площадка. В проектирането да участват по-широк кръг специалисти, включително художници, скулптори, историци, етнографи, физици – за да има идеи и изпълнение да се използва водата в различни пластики, водни ефекти. И озеленители, за да не се допуска засаждане на палми и др. нехарактерна растителност, да има кът, в който да се покаже уникалната защитена растителност от лесопарка и др.
ландш. арх. Невена Фендрина