Николай Гяуров е роден в Лъджене преди 88 години и е възмъжал тук, където е живял непрекъснато до 19-20-ата си година; където се създава като неподражаем артист. Основно поради заряда натрупан тук, началото му на голямата оперна сцена е главоломно. Но Лъджене е малко за творчеството му и той не остава заключен тук. През следващите години се завръща по време на ваканции, все по-рядко и по-рядко. И все пак, градът и околностите му винаги си остават за него като една спокойна и благословена територия. „Никога не мога да дойда тук без да изпитам чувството, че някакъв бог витае на това място - казва той. - То не само ми вдъхва благоволение като други свещени места, които съм посещавал. Но повече от всяко друго място в света, което познавам, Велинград ми дава чувство на покой и вътрешна свобода”.
По повод на някои спекулации, че Гяуров е бил протежиран в изкуството си, че е бил стиснат и нищо не е дал на града и тем подобни, ще цитирам само една публикация. Тя е на музикалния изследовател Розалия Бикс, която в трудовете си успя най-гъвкаво да подреди частите от мозайката във „велинградското явление” Гяуров: „Има повече от четиридесет и пет години, откак този изумително надарен българин донесе на България един непознат тогава чужбински трофей – Голямата награда от Международния конкурс в Париж. Не бяха го приели в Софийската опера и той по трайна нашенска традиция излетя от чужда стартова площадка. Излетя и не се върна, освен за по няколко представления в сезон, и най-вече да уталожва дивата си носталгия по родните целебни хубости и приятели. Всички му се радвахме. Всички го чакахме”.
Гяуров през живота си винаги е бил „от ползу роду”, а не „от ползу джобу”. Или, казано в прав текст, той не си е пълнел джобовете от българския народ, защото сам си ги е изкарвал парите. Прословутата репликата „Какво е дал той за града?”, може да се перефразира и разшири така – „Какво е взел той от града, така, както други персони го експлоатират и ограбиха?” Нищо. Но за разлика от тях, той е оставил името си, което принадлежи на Велинград, където е роден. И е дал и още други неща, и щеше да даде още много, както замисляше, но не успя поради смъртта си.
Гяуров е Велик БЪЛГАРИН. И вечно ще остане такъв. Защото самият му живот му е урок по родолюбие. Без никакъв фалш. Той не се гламозамайва и стои здраво на краката си. Неговата мечта е неразривно свързана с България. Жадува да види българското, да му се порадва. И не случайно той е охарактеризирван като един от най-големите посланици на България по света. И най-важното – да ценим изключителния факт, че Николай Гяуров се намира в корените на европейската култура и в корените и на руската култура, на славянските традиции, които са свещени. Бихме се радвали, ако всеки се замисли какво означава един българин, да заеме такова място в културата на света, да го задържи толкова години неосквернено и да носи такова признание на страната си. Там, където само за да стигнеш високо, трябва да си поне двойно по-висок от местните съперници, а какво остава, ако трябва все високо да стоиш.
Темата „Николай Гяуров - Велинград” днес и винаги ще бъде актуална. Като художник той създава духовни ценности. Неговите роли са шедьоври. С хора като него нашият град е по-известен, по-уважаван. Нещо, което е от изключително значение за бъдещето на Велинград. На всички нас са ни потребни хора с неговия светоглед. Той е пример и истински модел на развитие. Защото ние сме убедени, че обликът на една община са преди всичко нейната култура и традиции. Нейната история.
Михаил Алексиев