Когато ми донесоха книжките, които трябваше да раздам на своите ученици, с досада си казах: „Какво пак са измислили?” Взех в ръце една и я разгледах. Още не бяхме стигнали до урока, в който се разказваше за създаването на българската държава. Замислих се! В днешните бурни времена имаме нужда от глътка българщина, а нейните семенца се посяват от ранна възраст. Взех книжките и реших: Ще ги раздам в час на класа и ще видя какво ще се случи! Така и направих.
Децата, които уча, са буйни, но и много любопитни. Зарадваха се, че получават подарък. Разгърнаха книжката и след като я разгледаха, някои от тях попитаха може ли да четат (другите вече бяха започнали, не им беше нужно разрешение). Изведнъж в стаята стана тихо. Да си призная очаквах интерес, но не и картината, която видях. Разгръщаха внимателно страниците и …четяха, дори не ме виждаха. След малко се чу гласче: „Г- жо, аз знам историята за снопчето пръчки.”… и друго: „Много е интересно…”, „Аз стигнах до 7-ма страница…” Борко, чийто интерес бързо стихва, както и очаквах, много бързо прелисти страниците, но когато стигна последната дойде при мен и каза: „Г-жо, това е България, виж колко е голяма!” Върна се обратно на чина и противно на моите очаквания започна да разглежда книжката отначало, но този път бавно, четейки написаното.
Звънецът би, някои затвориха книжките, но повечето деца останаха на чиновете и продължиха да четат.
Гледах всичко това и си мислех: „…дали днес нямаме нужда от един „Паисий”, който да ни напомни кои сме и откъде идваме.” Толкова малка книжка, а събуди толкова много любов към България!
Роза Захова, ст. учител, ОУ “Христо Ботев”