Красива е България, но звучността на думите „Роден съм във Велинград“ те правят горд. Много са причините да боготворим града ни, но като че ли най-съществените са е онзи зелен гердан, прегърнал трите квартала и чистият въздух.
Споменах зелен гердан и се сетих за едно туристическо кътче – Дълбоко дере. Малко са хората във Велинград, които знаят, обичат и познават този обект. На 1 километър от последна спирка на Чепино, надясно от Горския пункт започва един коларски път, чийто първи 30-40 метра пораждат промяна в сърдечния пулс и в руменината на лицето. Кратка почивка и настроението е туристическо. Крачките ни насочват към вътрешността на гората, а природният декор от иглолистни и широколистни дървета поражда истинско възхищение. От двете страни на пътя горски плодове и билки забавят хода на движението. Само Булин чаир може да съперничи на изобилието от споменатите горски дарове.
Пътят продължава да е все така приятен, когато след 90 минути туристическо ходене пристигаме на поляната на Дълбоко дере. Седем красиви бора с 20-метрови стебла създават неописуем декор на поляната. Слънцето със своите нажежени реотани напразно се мъчи да проникне на поляната, заобиколена с хладина, спокойствие и тишина. Планинският вятър, тръгнал от Острец и преминал през много хребети, също допринася за почивката на туристите. Картината няма да бъде пълна, ако подминем с мълчание малката пътека, която простряла неравната си снага, ни води към чешмичката със студена вода. Това Клептузко присъствие, чийто дебит е един литър в минута, в летните горещини прави Дълбокото дере туристически обект с водещо предимство.
Беше много отдавна, повече от 15 години, когато ентусиасти туристи обзаведоха поляната с 4-метрова маса и пейки. Притокът на посещаемост през топлите месеци беше много голям. Не се мина много време и настъпи затишие. Туристическите дружества „Острец“, „Юндола“ и по-късно „Юндола 1919“, водени от туристически страсти кой да води бащината дружина, в месечните и календарните си планове нямаха място за Дълбокото дере. Така постепенно се стигна до въпроса, зададен от туриста ветеран Христо Семерджиев „Ходите ли още на Дълбоко дере?“. За да по почувстваме болезността на темата, същия въпрос се задаваше и от Христо Пещерски, Валя Козинарова, Христо Калпазанов, Иван Вировски и много други.
Поляната в момента е негостоприемна. Пейките и масата не са могли да издържат на болестта загниване. Тази Робинзонова картина поражда отлив в туристическото настроение. Само огнището, заградено с големи камъни, все още поражда спомени, че някога тук е имало усмивки, песни, тишина и спокойствие.
Без да търся реални оценки на имената на туристическите обекти, които ежеседмично посещаваме, спокойно мога да определя водещата роля на Дълбокото дере с неговата природа и недостатък от Робинзоновото обзавеждане. Няма да питам кой е виновен за тази туристическа неволя, но знам, че една мечта тъгува за една забравена туристическа пътека. И че слънцето продължава да вярва на гостоприемството на Дълбокото дере.
Никола Вецов, турист ветеран