Уважаеми съграждани! Обръщам се към вас по този начин, защото аз и моето семейство имаме достатъчно лични, човешки причини да ви наричаме ,,уважаеми”. Вярвам, че ние велинградчани, сме доста разумни и нелоши хора и никой не може да ме убеди в противното. Но за съжаление се появяват и черни краски в иначе доста колоритната и пъстра картина на града ни.
Болката ми, а и на много мои колеги, приятели и съграждани, се нарича НЧ ,,Отец Паисий 1893” Велинград. Този вековен храм на духовност, култура и традиции е в опасност, дори бих казал в голяма опасност. Правят се опити, за съжаление успешни, за подмяна на ценности, прекъсване на традиции и приемственост и по този начин унищожаване на читалищния дух. Дали това се случва поради глупост, инат, късогледство, тесногръдие, болни амбиции, невежество или глупави неволни грешки при взимане на важни решения - не знам... Но, за съжаление, читалището потъва. Налагането на тези глупави решения и липсата на комуникация от страна на така нареченото “ново читалищно ръководство” най-вероятно е в основата на всичко това. Безумията са както в читалищен, така и в чисто човешки план.
Можете ли, уважаеми съграждани, да допуснете, че високо интелигентни и образовани хора, за каквито претендират, които искат да ръководят нашия културен храм, могат да уволнят щатен служител на читалището точно 43 дни преди да се пенсионира? Но...по-конкретно! Секретарят на НЧ “Отец Паисий 1893” Велинград, след близо 40-годишен стаж в това читалище, е освободен от заеманата от него длъжност и то 43 дни преди навършване на пенсионна възраст. Това безскрупулно и цинично решение най-вероятно е взето от не един и двама, а от повечето от така нареченото ,,ново читалищно ръководство”. “Интелигентен ход от разумни хора” ... не мислите ли? Явно тези наши съграждани не желаят или не могат да проумеят какво означава ЧИТАЛИЩЕ и ЧИТАЛИЩЕН ДУХ.
Всички сме оставали очаровани от покривите на стари величествени дворци, катедрали, обществени сгради. Те са красиво наситено зелени, нали? Това е патината, благородната ръжда, която се образува върху дебелите медни листове и ги предпазва от по-нататъшна корозия. И така зелени, красиви и сигурни, те не пропускат вода с векове. А за да се покрие един меден лист с патина, плътна и здрава, са му нужни около 80 години на въздух, слънце и вода. Така е и с читалищния дух. Нужни са много десетилетия емоции, спомени, традиции, приемственост, лично отношение, даряване на време и енергия, всеотдайност и всичко в името на самодейността, в името на читалищния дух и неговото поддържане. Това е патината на читалището - благородната ръжда, която облагородява всеки докоснал се до дейността на нашия културен храм.
Извинявам се, не облагородява всеки, само тези, които притежават рецептори за това. Поради тази причина читалището и читалищната дейност не е за всеки, както не е за всеки и управлението му. Не можеш, а и нямаш право, да налагаш свое мнение или решение на самодейци. Нямаш право да се опитваш да надговаряш или да тропаш с крак или пък да издаваш заповед на самодейци. Това е глупост свише. Тези хора са доброволно в читалището и никой не може да ги задържи насила или насила да ги изгони, не е морално. Но, ако на един човек му липсват рецепторите за самодейност и читалищен дух, може да направи всичко на пух и прах и накрая да се усмихва самодоволно и ехидно за добре свършената работа.
От доста време се питам „Защо? Каква е причината в нашето читалище нещата да стоят така?’’. Дали всеобхватната глупост, покварила всичко около нас и в нас, не се е прицелила в него. Или пък защото председателката на така наречено “ново читалищно ръководство” е на щат и всячески се опитва да си заработи заплатата. След като да си председател на читалище е професия (откога ли?), значи трябва да работиш “професионално”, като “професионалист”. Може би “длъжностната характеристика” на председател на читалище те задължава да бъдеш сух и прагматичен администратор, да си гледаш приходи-разходи, заети-незаети щатове, ако някой ти е помогнал да се наместиш на това местенце, да му се отблагодариш подобаващо и други подобни игрички... А онова там, как му викаха...а-а-а-а читалищна самодейност, по-добре да намалява, щото много разходи, ангажименти, пък и пречи на работата на председателя.
Звучи доста гадно, нали? Дано не е истина, дано! Но така или иначе, което и да е читалищно ръководство трябва да ухажва своите самодейци, да им предоставя възможно най-добрите условия за работа, да прави понякога и компромиси, важното е самодейните колективи да работят и да имат изяви. Това е читалищният дух,това е читалищната дейност. Ако ги няма безсребърните самодейци, какво ще представлява едно читалище, някой замислял ли се е? Ще бъде просто сграда, празна, студена, тиха, без дух и енергия, място, където рядко ще гостува някой театър, ще си плати наема за сцена и седалки и ще си отиде. Дори и въздухът в салона няма да се раздвижи достатъчно. Бил съм на такава сцена, повярвайте ми - ужасно е!
Не искам моето, нашето читалище да има подобна съдба. Не може с лека ръка да се затриват или неглижират вековни дейности. Театралната трупа е на повече от век. Играли сме на сцената на Народния театър “Иван Вазов”, само защото сме набори с неговата трупа. Покани ни тогавашният директор проф. Васил Стефанов, когато разбра, че сме връстници с ,,Народния’’. Представяте ли си,малък самодеен театър на най-голямата професионална сцена. Това е уважение. Смесеният хор към НЧ,,Отец Паисий 1893” Велинград също вече е на 100 години. Човек може само да благоговее пред подобни традиции. Това е тъканта на читалището и никой не е по-голям от него.
В заключение искам да кажа, че умишлено не съм споменал нито едно име. Излишно е. Всеки си знае какво е направил или не е направил, за да се стигне до тук. На всички ни омръзна вече да говорим за това. Толкова неща се казаха, толкова неща се преекспонираха, толкова помия се разля, че... Нас, театралната трупа, ни изкараха най-големите интелектуални крадци в съвременна България... Преподавателите в музикалната школа пък най-некадърните... И тези квалификации ги разпиляват в пространството хора, които не разбират нито от едното, нито от другото. Както и да е. Народната мъдрост го е казала най-точно: “Човек, дето не става за нищо, става за шеф!”. Лошото е, че от тези неразбории започва да се губи духът на самодейността, а това е крачка преди отказване от нея. След това идва малко по малко и краят на едно читалище. Кому е нужно това...? Защо...? Не бива да го позволяваме. Мнението на много хора, както и моето, е извънредно отчетно-изборно събрание, проведено стриктно по закона за народните читалища. Дано не сме закъснели.
С уважение: Павел Гайдев