На 1 април се навършиха 74 години от жестоката смърт на един, едва навършил 18 години, младеж от с. Лъджене. Любчо Асенов Джамбазов е арестуван още на 11 септември 1944 г. от новата власт, представлявана от партизаните. Единствената му „вина” е в това, че е членувал в патриотичната младежка организация „Бранник” и не е споделял комунистическите идеи на младите ремсисти. Бил е различен от тях, скромен, възпитан и със силна вяра в Бога. Подложен е на изтезания, побои и 18 дни по-късно е пуснат от ареста - пребит и в тежко физическо състояние. Остава под странен домашен и служебен арест, като му се забранява да ходи на училище. Принуден е да работи и е бил задължен да се подписва по няколко пъти на ден в милицията. Убит е в местността Вълчето дере по особено жесток начин: завързан за борово дърво, полят с бензин и запален! Убийството е извършено на 31 март срещу 1 април 1845 г. Обявен е за „безследно изчезнал” с дело 803 от 1948 г. Четиримата убийци са бивши партизани, на които не е потърсена никаква отговорност за това престъпление. Нещо повече – някои от тях в следващите години са назначени на ръководни длъжности като директори и началници в различни предприятия.
В книгата на проф Тодор Балкански „Партизанският терор и Вартоломеевите нощи в пазарджишкото краище” е описан подробно случаят с Любчо Джамбазов. Ползвани са спомени на роднини, близки, познати на момчето, както и на свидетели от онези мрачни времена в дните, месеците и годините след 9 септември 1944 г. Част от тези спомени са от сестрата на Любчо Джамбазов – Надежда Асенова Джамбазова–Георгиева, тогава е била на 14-15 г. Тя е описала следното: „На 11. IХ. 1944 г. арестуваха лъдженчаните…Влезнаха вкъщи и започнаха да обискират. Намериха само един браннически колан зад вратата. Брат ми го забраха в училището. Майка ми започна да плаче, да вика: „Защо?”. Те не й обърнаха внимание, не отговориха нищо. Любчо е бил затворен в училището с още седем човека. Тях ги избиха. До 28 септември го държаха, но не ни дадоха да го видим. От Пазарджик дойде група, бригада биячи…Бяха пребили всички. Любчо го докараха жив, но пребит. Нямаше здраво място по него.”
Никой не е знаел какво се е случило с обявения за „безследно изчезнал” Любчо Джамбазов, но се оказва, че има свидетели на жестокото убийство. Споменът на Надежда Джамбазова продължава така: „Едва след 10. ХI. 1989 г. се разбра цялата работа. При мене дойде един Исмаил Кавалов от Лъджене и ми разказа как е станало убийството на брат ми. Исмаил и баща му имали къшла някъде под Острец. Той и баща му видели, че по пътя за Юндола се задала пожарната. От нея излизат четирима души. Извели от колата брат ми и го повеждат към едно дере – Вълчето дере. Завързват го на една борика в началото на дерето. Заливат го с бензин и го запалват.”
Убийството на хора от ненавист, завист и злоба заради различия в мисленето, идеите и разбиранията е особено жестоко, когато едни българи убиват други българи. Това не бива да се допуска повече! А иначе е ясно, че за престъпленията няма давност и рано или късно техните извършители получават заслужено възмездие, защото има кой да ги съди. Техните деца и внуци нямат вина и не носят отговорност за извършените от бащите и дядовците им престъпления, но истината трябва да се знае и да се помни, а не да се преиначава или да се скрива. Истината по даден случай винаги е една, независимо от гледните точки, тя рани или късно излиза наяве.
От Лука Свето Евангелие – 12:2 „Няма нищо скрито, което да се не открие, и тайно, което да се не узнае.”
Георги Дишлянов