България - моя малка Вселена! Със своите гордост и срам, блясък и разруха... Не, ти нямаш дял в това изгарящо душата ми унищожение. Виновници сме само ние - недостойните твои чеда. Онези, които хвърлят върху лицата си булото на безотговорноста и вярват, че са прикрили все още кървящите рани по слабото си тяло. Онези, които дълбаят пропастта ти в преследване на власт и могъщество. Защото за тях това е успехът.
Аз не се нуждая от такова благополучие. Защото моето щастие не се гради върху кървави петна и чужда болка. Защото моят успех се изгражда в пещта на силна упоритост и борба с несполуките. Не се страхувам - поне не толкова, колкото преди. И вярвам, че мога да се справя най-добре тук, на родна земя, където се чувствам истински свободна. Но днес българите бягат. Те търсят своята лична легенда в чужбина, в миража на въображаемата си представа за нея. Заблуждават се, че там е раят, който ще ги приласкае в своите меки постели. Търсят признание и реализация там. В България виждат само непрогледна мъгла. Но не всичко отвъд е резово. Няма смисъл да се самозаблуждавам. Никъде, освен в България, няма да почувствам топлината на своето Отечество. Никъде, освен тук, няма да срещна лъчезарните погледи, които сгряват сърцето ми и го карат да пее. Никъде, освен в България, няма да имам душевното спокойствие, което мога да получа само от родния дом. Навън ще бъда чужда и самотна. И дори да спечеля купища пари, дори да срещна истински хора там, аз винаги ще чувствам ледена празнота в душата си. И тя ще ме прави неуспяла. Защото какъв ще е този успех, който погубва най-ценното у теб, онова, към което се стремиш?
А аз се боря за нравствеността, за оцеляването на мъждукащото пламъче на душевната чистота. Не съм светица. Само се предпазвам от пясъчните кули на материалното богатство, които в миг те свелят на земята - сам и с осакатена душа.
Не всеки българин в чужбина е преуспял, не всеки там съжалява за своя избор. Но достоен живот мога да изградя и тук, в България. А успеха си ще търся в онова тайнство, наречено вътрешно усувършенстване и развитие.
Може би съм твърде неука в житейските престранства, може би съм утопист. Но нещо в мен силно ме тегли към Блъгария и ми казва, че това е моят Рай.
Зная, че тук има глад. Има и болка, нещастие, има несправедливост и безскруполност. Но в чужбина те са умножени. Там властта е още по-смразяваща, корупцията и безсилието - двойни. И най-важното - там аз ще бъда семенцето, което вятърът на случайността е отнесъл в чужди земи и то трябва да се бори за оцеляването си.
Не ме плаши толкова неизвестността. Ужасява ме бягството. Да, бягство! Бягство от отговорност, от реалност, от самоосъзнаване. Защото аз не съм потрупала своя дълг към България с калта на самосъжалението. Не съм избрала позицията на жертвата. И вярвам, че само осъзнатите и разумни постъпки биха ми осигурили плодовете на успешен живот, подчинен на търпелива борба, а не на бягство.
Ценя и се възхищавам на чуждите земи. Така, както презирам несправедливостта в тях, така мечтая да опозная техните култури, навици, традиция... Да се докосна до красотата на тяхната природа и да им разкажа за съвършенството на българската. За силата и борбения дух на българина, който съм наследила от дедите си и не смятам да погубвам. Защото той ме изпълва с жизненост и любов към живота всеки път, когато почувствам болка. Дава ми надежда, когато се боря с отчеянието. И ме прави горда, че все още вярвам в корените си, в България и бъдещето си тук, в Моята малка Вселена!
Мария Джамбазова