Доскоро си мислех, че потокът българи, поел чужбинските пътеки, е мотивиран единствено от стремежа да печели пари с убеждението при едни, че парите са мярата на самочувствието, при други - че мизерията и достойният живот са понятия напълно несъвместими. Мнозина от тях, впрочем, не се поколебаха за пожертват образованието си и професионалния си статус, получен в родината, за да станат черноработници в чужбина. Сега знам, че и не малко високо образовани и надарени сънародници се изселиха от страната ни и затова, защото тук никой не се погрижи да ги задържи, като им осигури условия за пълноценна и достойна личностна и професионална реализация. Тези дни научих, че още едно познато младо семейство напуска България вече не за да печели пари, а отвратено от неумението, а може би от нежеланието и незаинтересоваността на толкова правителства да се справят с корупцията, извращенията и престъпността и да осигурят спокоен и сигурен живот на гражданите.
Петнадесет години вече нашите политици все обещават предизборно да се справят с проблема и хич не се сещат, че е крайно време да сменят приоритетите си - вместо с всякакви средства да пазят креслата и привилегиите си и да драпат за власт и обогатяване, не само да върнат изтеклия в чужбина роден интелект, но и да разработят резултатни поприща за поощряване и разгъване на огромния потъпкван и неизползван досега умствен и творчески народен потенциал. Има нещо сбъркано в това да се гордеем с българите, доказали себе си в чужбина, а не в България, както и в това - ние, избирателите, да се срамуваме за тези, на които сме поверили законотворчеството и правото да управляват страната ни и да направляват съдбините й.
Не знам защо ми се струва, че сбърканите неща у нас са много повече от нормалните. Вече дори престанахме да се питаме как така за нищо време хора, които бяха част от социалистическата уравниловка, станаха милионери, както и да се чудим кой и как успя да ни внуши “великата” илюзия за всенародното участие в масовата приватизация и в чии точно джобове потънаха приватизационните ни бонове. Не се дивим чак толкова на това как днес в нашия град като гъби никнат нови модерни, аристократични по архитектурния си облик и уредбата си квартали, на това - как обществените градинки, задължителни атрибути на един модерен курортен град, отстъпиха място на офиси и заведения, как просто осъмваме с многоместни звездни хотели, на които никой не знае цялото съзвездие от собственици. Хубаво. Нека се строи и това, което се строи, да е комфортно и красиво. Нека се разкриват работни места. Но и тук има нещо сбъркано. Не само защото висшистите и специалистите ни се главяват за пазачи, общи работници, камериерки и подобен помощен персонал, което е свръхненормално и жалко. А и защото всичко по-горе казано предполага лавина от туристи, верижно оживление на икономиката, оттук и на доходите, а значи и на покачване на жизнения стандарт. Но ги няма туристите. Ние, обикновените, но заинтересовани от оживлението на курорта граждани, не сме чули впрочем някой да мотивира приток на инвеститори, нито пък, че курортът ни има отвсякъде обмислена цялостна стратегия на развитие, печеливша маркетингова и привлекателна, всепроникваща рекламна политика.
И тук, и навсякъде у нас мнозинството продължава да е бедно, недояждащо си, боледуващо, несигурно. Да не говорим за духовното недояждане, за унижената нравственост и за стъпканите изконни ценности. Преяло е единствено с обещания и напразни надежди. И се стъписва пред поредната обърканост - ами сега за кого да гласува? Това пък никога не е било - хората се срещат по улиците и вместо поздрав си задават един другиму този въпрос. И това в самото навечерие на поредните парламентарни избори. Сбъркването е и при кандидатите за избранници (повечето са си същите), които приеха или се примириха с парадоксалната идея вместо с личностни и политически качества (които вече са ни до болка познати), да мотивират с томбола хората да гласуват.
Аз не се колебах дали да гласувам. Но също много мислих. Не само защото сме пред прага на Европейския съюз, а и защото като гражданка на тази страна също нося отговорност за съдбата й. Но реших да не пренебрегвам и томболата - все пак има шанс нещичко да спечеля, ако не дай Боже, загубя вярата си.
Катя Славова