

Гяуров - българинът, Гяуров - великият
Публикувано на 28 May 2019 09:06
Така се случи, че видях Николай Гяуров за първи път в началото на 1966 г. Като студент в София го гледах и слушах в ролята на Борис Годунов в едноименната опера. 36-годишният ни даровит съгражданин се беше прославил вече по всички континенти. Пристига в Родината, за да представи своята интерпретация на „неговия Борис“. Творческото му разкриване на тази роля е коренно различно от разкритията на всички други певци; плод на задълбочено детайлно търсене и смели тълкувания. И да получи за втори път Димитровска награда в областта на музикалното изкуство. Сега лауреат за ролята си на Борис в музикалната драма на М. Мусоргски „Б. Годунов“. Знае се, че именно тази роля, Гяуровите изпълнения и направените записи оставят най-дълбок отпечатък в историята на музиката.
Разбира се, научих всичко това доста по-късно. Когато се наложи да проследя и изследвам подробно живота и кариерата му. Вкъщи покрай мен всичко пееше. Растях в музика. Но не и в опера. Какво съм разбрал от представлението и от една тежка опера тогава, може би само Създателят знае?
Естествено, наблюдавах Гяуров. Той ме приковаваше не само с гласа, но и с присъствието си на сцената. Със спонтанността и естествеността на артистичните си изяви, макар и в ролята на деспотичен властник. Нямаше преиграване, всичко беше опростено. Майсторство, чакано от почитателите му след бляскавите концерти в Ню Йорк и Филаделфия. И след преминалите при изключителен успех спектакли на „Дон Карлос“ и „Фалстаф“ във Виена. Четем: „Басът Гяуров днес няма подобен на себе си на оперните сцени в света“. С „трайно неукротими и бесни аплаузи…“. „Чудесен певец и велик глас!“ „Великият“ – подобно становище по онова време вече не изненадва никого. То се среща за всички роли на артиста.
По-късно, някъде през септември 1973 г., се запознах с Гяуров. Това се случи пред канцеларията на физкултурно дружество „Чепинец“, която се намираше срещу читалище „Отец Паисий“ в Лъджене. Дойде там, за да се види с другаря си Хамлет Йовчев. Движеше се по улицата с приятели и отдалече чувахме басовия му дълбок и напевен глас. Облечен по европейски със светли кафяво-бежови дрехи, със свободния си говор и дикцията на гласа си, той правеше силно впечатление и привличаше вниманието на преминаващите граждани. Много от тях се спираха да го поздравят, здрависваха се с него. А той се радваше на слънчевия климат и минералната вода: „Тук трябва да е Залцбург, място, което съчетава спокойствие, чист въздух и родопски пейзаж! Тук се пее много по-хубаво и по-спокойно“! Непринудено разказваше за последните си прояви в Токио като Дон Базилио в спектакъл на „Севилският бръснар“. Нарекли го бяха: „Камбана на България“!
В края на 1988 г. Общинският народен съвет във Велинград отреди терен, предоставен на Комитета за култура. Предназначен за проектиране и строителство на „Дом за отдих и певческо творчество“, под патронажа на Николай Гяуров. С цел да се осигури център за работа с млади надежди и подготовка на оперни певци. Парцелът за строителство (по памет около 2 дка) се намираше на ул. „Т. Стайков“, горе над завоя преди Военния санаториум (дн. „ВИТА“).
Изграждането на Дома за отдих и певческо творчество беше повод да се срещна няколко пъти с Николай Гяуров. С Филип Филипов (кмет на общината), заедно с Н. Гяуров и Мирела Френи ходихме пешком до този терен. По улицата нагоре разговаряхме за дома. Смятаха, че в него трябва да има голяма зала, 2 репетиционни стаи, гримьорни, помещения за преподаватели, за лекции…. Но също така и с кухненски блок и със спални помещения (но не повече от 4), предназначени за тях самите, както и за гости, пристигнали от чужбина. Двамата харесаха мястото, не само заради местоположението му, но и за добрата му обграденост с гора. Сякаш за тях най-важното беше да се осигури спокойствие за творческата работа в Дома. А Мирела Френи се опитваше на български език да разкаже колко много прилича Велинград на родния й град Модена по къщите с кафяви керамидени покриви.
Поради проявения интерес да се запозная с живота му, Гяуров ме покани в дома си. Там двамата в продължение на около два часа на кафе (приготвено лично от певеца) разговаряхме за творческия му път. Много подробности от неговия разказ се запечатиха силно в съзнанието ми и по късно ми помогнаха да се опитам да опиша по-истински неговия образ. Мои записки е възможно да възстановят какво разказа Гяуров на тази среща.
Попитах го дали държи строителните материали за Дома да се внасят от Италия. Отговори ми категорично, че има възможност да достави във Велинград „от пиле мляко“ - най-качествени стоки и материал от чужбина. Но изцяло ще се работи с такива от България. И затова пожела да отидем до строителен обект, за да види как и с какви материали се строи тук. Заведох го на ул. „Юндолска“, където се изграждаше Домът на техниката от бригадата на Крум Байраков (която се числеше към завод “Оптикоелектрон”, с директор Марин Игнатов) и отговорник за строителството Васил Палигоров. В момента се изпълняваха мазилки и други довършителни работи. Именитият ни съгражданин обходи строителния обект. Спираше се на места и задаваше въпроси.
За най-голямо съжаление, поради настъпилите промени в България след 1989 г., този дом за работа с млади оперни надежди във Велинград не беше построен. Дом, който щеше да има пряка връзка със собствената школа на Николай Гяуров и Мирела Френи „Centro Universale del Bel Canto“ и певческия стил „белканто“. Вокално-изпълнителски стил, идеал, който Гяуров разнася близо 50 години по целия свят.
Михаил Алексиев
Разбира се, научих всичко това доста по-късно. Когато се наложи да проследя и изследвам подробно живота и кариерата му. Вкъщи покрай мен всичко пееше. Растях в музика. Но не и в опера. Какво съм разбрал от представлението и от една тежка опера тогава, може би само Създателят знае?
Естествено, наблюдавах Гяуров. Той ме приковаваше не само с гласа, но и с присъствието си на сцената. Със спонтанността и естествеността на артистичните си изяви, макар и в ролята на деспотичен властник. Нямаше преиграване, всичко беше опростено. Майсторство, чакано от почитателите му след бляскавите концерти в Ню Йорк и Филаделфия. И след преминалите при изключителен успех спектакли на „Дон Карлос“ и „Фалстаф“ във Виена. Четем: „Басът Гяуров днес няма подобен на себе си на оперните сцени в света“. С „трайно неукротими и бесни аплаузи…“. „Чудесен певец и велик глас!“ „Великият“ – подобно становище по онова време вече не изненадва никого. То се среща за всички роли на артиста.
По-късно, някъде през септември 1973 г., се запознах с Гяуров. Това се случи пред канцеларията на физкултурно дружество „Чепинец“, която се намираше срещу читалище „Отец Паисий“ в Лъджене. Дойде там, за да се види с другаря си Хамлет Йовчев. Движеше се по улицата с приятели и отдалече чувахме басовия му дълбок и напевен глас. Облечен по европейски със светли кафяво-бежови дрехи, със свободния си говор и дикцията на гласа си, той правеше силно впечатление и привличаше вниманието на преминаващите граждани. Много от тях се спираха да го поздравят, здрависваха се с него. А той се радваше на слънчевия климат и минералната вода: „Тук трябва да е Залцбург, място, което съчетава спокойствие, чист въздух и родопски пейзаж! Тук се пее много по-хубаво и по-спокойно“! Непринудено разказваше за последните си прояви в Токио като Дон Базилио в спектакъл на „Севилският бръснар“. Нарекли го бяха: „Камбана на България“!
В края на 1988 г. Общинският народен съвет във Велинград отреди терен, предоставен на Комитета за култура. Предназначен за проектиране и строителство на „Дом за отдих и певческо творчество“, под патронажа на Николай Гяуров. С цел да се осигури център за работа с млади надежди и подготовка на оперни певци. Парцелът за строителство (по памет около 2 дка) се намираше на ул. „Т. Стайков“, горе над завоя преди Военния санаториум (дн. „ВИТА“).
Изграждането на Дома за отдих и певческо творчество беше повод да се срещна няколко пъти с Николай Гяуров. С Филип Филипов (кмет на общината), заедно с Н. Гяуров и Мирела Френи ходихме пешком до този терен. По улицата нагоре разговаряхме за дома. Смятаха, че в него трябва да има голяма зала, 2 репетиционни стаи, гримьорни, помещения за преподаватели, за лекции…. Но също така и с кухненски блок и със спални помещения (но не повече от 4), предназначени за тях самите, както и за гости, пристигнали от чужбина. Двамата харесаха мястото, не само заради местоположението му, но и за добрата му обграденост с гора. Сякаш за тях най-важното беше да се осигури спокойствие за творческата работа в Дома. А Мирела Френи се опитваше на български език да разкаже колко много прилича Велинград на родния й град Модена по къщите с кафяви керамидени покриви.
Поради проявения интерес да се запозная с живота му, Гяуров ме покани в дома си. Там двамата в продължение на около два часа на кафе (приготвено лично от певеца) разговаряхме за творческия му път. Много подробности от неговия разказ се запечатиха силно в съзнанието ми и по късно ми помогнаха да се опитам да опиша по-истински неговия образ. Мои записки е възможно да възстановят какво разказа Гяуров на тази среща.
Попитах го дали държи строителните материали за Дома да се внасят от Италия. Отговори ми категорично, че има възможност да достави във Велинград „от пиле мляко“ - най-качествени стоки и материал от чужбина. Но изцяло ще се работи с такива от България. И затова пожела да отидем до строителен обект, за да види как и с какви материали се строи тук. Заведох го на ул. „Юндолска“, където се изграждаше Домът на техниката от бригадата на Крум Байраков (която се числеше към завод “Оптикоелектрон”, с директор Марин Игнатов) и отговорник за строителството Васил Палигоров. В момента се изпълняваха мазилки и други довършителни работи. Именитият ни съгражданин обходи строителния обект. Спираше се на места и задаваше въпроси.
За най-голямо съжаление, поради настъпилите промени в България след 1989 г., този дом за работа с млади оперни надежди във Велинград не беше построен. Дом, който щеше да има пряка връзка със собствената школа на Николай Гяуров и Мирела Френи „Centro Universale del Bel Canto“ и певческия стил „белканто“. Вокално-изпълнителски стил, идеал, който Гяуров разнася близо 50 години по целия свят.
Михаил Алексиев
CopyRight Вестник "Темпо" ЕООД , Велинград 2023