На 25 септеври д-р Александър Попов навършва достолепните 92 години. С пожелание да напише още творби, публикуваме рецензия на литературоведката Цвета Трифонова за мемоарната му книга "В недрата на отминалото".

„Докторе, срещна ли те, идва ми кураж да живея” – това са думи на съгражданин на автора. Цитирам ги, защото все едно са мои. Натъкнах се на българин, истински морален стожер и летописец на националното ни битие. Самоизградил се в крупна културна фигура, с вродено достойнство и почтеност. Лекар-човеколюбец, демократ и родолюбец.
Книгата е перфектна до най-малките подробности. С лекота съчетава различни жанрови елементи. Споменът си пасва идеално с документа, литературният портрет - с есето. Историята присъства с поредица събитийни описания и публистични анализи, даже и с разказа „Босилка”. Повествованието е динамизирано ту от граждански патос, ту прераства в откровение и задушевност. Равновесието от разум и чувство се долавя естествено в различните нива на текста. Пороят от спомени е овладян в руслото на изчистен, лек и живописен стил. Четенето е удоволствие. Естетиката на словото съчетава искреност и прямота. Откровението покорява читателя, въвлича го в съпреживяване на всяка ситуация.
Отговорът на въпроса къде е градежът на моралната устойчивост на писателя личи още в началото. Родът е сред първите най-важни опори. Спомените за предците начеват със Зограф хаджи Иванчо Поплазаров, достолепен духовник, възрожденец, поборник за освобождението на България. Следват редица родственици, природно интелигентни, предприемчиви, чиито образи го съпътстват цял живот. Укротена и запечатана в слово реката на битието е богатство за паметта и незаменим урок на труженика лекар, общественик и писател. Свободният дух шества в книгата и доказва,че нищо не може да сломи личността, ако тя сама не се предаде.
Втората основна съставка в биографията е историческото самосъзнание. Писателят има късмет да живее и оцелее в три различни политически системи, без да бъде сломен и пометен от превратностите, като повечето негови съвременници.
Девети септември 1944 година, началото на една тревожна епоха, e представена тук чрез реални съдби от двете страни на барикадата. Читатели и краеведи ще открият точни сведения в книгата за първите дни и месеци от нахлуването на неканените „освободители” и прелома, който пречупва не друго, а гръбнака на независимостта на българската държава. Саморазправа, арести, безследно изчезнали, среднощни убийства, масовите смъртни присъди на така нареченият „Народен съд”.Много от имената на мъчениците са възстановени в тази книга. „Трябва да се чуе гласът на онемелите – пише авторът, - пък нека потомството съди кой е крив и кой - прав”. Вълнуваща е историята на фабрикантите Ушеви, на печатаря Васил Гугалов, години лагерист в Белене, на селяни от Пазарджишко, обвинени в подкрепа на горяните и осъдени на смърт. Не е подминато помакедончването на българите от Пиринския край, бруталното преименуване на българомохамеданите в Родопския, насилствената колективизация на земята ни.
За лекарите – признание и поклон. Разказът е автентичен, интересен, защото следва съдбата на техен представител, изминал трънливия път на селските участъци и се установил в курортния Велинград. Животът му е низ от професионални и нравствени изпитания, непрестанна битка с човешкото страдалчество. Има нещо характерно в почерка и манталитета на писателя: позитивния му поглед към човека и живота. Духът му отминава дребнавото, отегчителното, злобното у някой хора. Започнал с качествата на свои колеги от студентските години, прехвърля се към тия в Чепинската долина. Тук доминират спомените за колеги, беззаветно отдадени на спасителната си мисия, оригинални личности с остроумие и живо чувство за дълг.
И литературата лекува. Под бялата лекарска престилка тупа сърце с двоен ритъм. Сред хилядите часове, отдадени на борбата с човешките болести, този неуморим мъж намира време за любимото си хоби - пише разкази, есета, повести. В страниците на „отминалото” ще срещнем великолепни очерци, портрети, жития на наши класици и съвременници. Провинциалните ни писатели имат важно място в културния ни живот, в недрата на нацията ни. Те са фундаментална част от българската творческа интелигенция.
Различните жанрови единици в книгата: слова по различни поводи, рецензии, есета, се включват органично в сложната партитура на текста. Разнообразието поддържа концентрацията на читателя.
Демократичния преход, големите надежди и разочарования. Три епохи в един живот, това вече е свръхизпитание за един човек – бих казала аз. Но не и авторът. Той е сред най-активните дейци в битката за демокрация в своя район, мажоритарен кандидат за депутат във Великото народно събрание. Митинги, изборни сблъсъци, трепетни надежди, победа, всичко е видяно, преживяно и описано от първа ръка. За пореден път едно преломно време избира своя хронист, активен участник, но и наблюдател, трезв аналитик с дарба и перо на литератор.
Примерите в това отношение са известни: Захари Стоянов, Константин Величков, Симеон Радев… Потвърждението е на мемоарния финал с книгата „Гибел. Историята на една смъртна присъда”. Може ние, като общество, да сме унили и обезверени, но острието на протеста е живо и активно в лицето на този неуморим човеколюбец. Книгата привлича вниманието на читателите, но не и на нашата сляпа и бездушна Темида. С цената на безпокойството и здравето си докторът дава пример за достойно гражданско поведение. Правовата държава не е блян неосъществим, това е посланието на този българин от Чепинската долина, обявена от незабравимия Дядо Иван Вазов за „райска”.
Цвета Трифонова, Литературния институт към БАН.
22 юни 2012 год.