На 25 март 2002 г. Велинград осъмна без Георги Аврамов. С такова заглавие излезе и последният брой на вестник “Велинград днес”...
По чуждите къщи годините минават бързо в забрава на това, което се случи. А имаше ли тъгуващи за него, обичащи го и сега? Несъмнено да! Защото ни напусна на възраст едва 56 години - лъчезарен, буен, обичащ родния град, Родината. Да пиша сега за него има причини. В играта на случайностите, в личността на Георги Аврамов съдбата бе вплела елементи, сочещи до какви върхове може приживе да достигне геният на един дух. Седнал съм да пиша, защото възхищението преди, опознаването ни, споделеното при заключена врата, тъгата по смъртта го превърна в пареща болка. Да афиширам всичко това? О, не! Че го обичам съм споделил само с един негов сигурно верен приятел, дълбоко закрил повече от 60 години най-важното мое. След като го изпратих на погребението (а там бях толкова сам!), вкъщи седнах до съпругата ми и дълго мълчах. Тя (сега е “горе”, при него) сложи ръка на рамото ми, гледайки ме тревожно в очите - сухи, съвсем сухи. Взех стихосбирката “Пръски от Клептуза” и прочетох “Монолог на жена ми”, прочетох “Самотно”. “Боже, колко много си приличате с Гошо”, рече тихо тя. А аз? Мълча. Нека да е разбъркано това, що пиша. Объркват ме усмивката му, немирните къдри, разкопчаното сако и горното копче на ризата му, винаги забързан, по стъпалата - през едно. Обществените решения понякога взимаше рисково - заради болницата ми даде за апаратура всичката валута на общината. “Обичам синия цвят на фона на злато. Откъде да знам, че в плебейската ми душа е долетяло патрицианското ято!” На моменти бе патриций, седнал на големия стол. Не знам защо си спомних кадър от филма “Петър I”. Но по-надолу? “Живея неспокойно, гледам с недоверие всички лъчи... Живея самотно. Толкова много лица и усмивки край мен, а ми е студено”.
Надарените поети не са писали много. Но в тяхната криволичеща противоречивост, неминуема при буйното им, обичащо сърце и лудуваща кръв, внимателният поглед открива сигурната платинена нишка: домът-крепост, сплотеното семейство, яката домашна традиция. Оттам идва силата, волнодумството в стиховете му, по Яворовски наситени, лъчезарността му. Чуйте: “Изтичат ни дните като на всички - работа, ядове, хронично безпаричие. Пишем писма на големия син все вечерта, до един... Малкият син си оправя мотора, дъщерята се смее с децата на двора, мама копае цветята в лехите - тях все ги задушават тревите, татко пълни казан за ракия - той иска света да опие . Обикновено семейство - три поколения в истински мир си живеем и противно на всички теории - тиха е нашата семейна история”. А когато мама вече я няма, той пише “Триптих”: “Татко ни каза да сме с белите ризи - мама щяла днес в рая да влиза”. Силно потомство българско, от Македония... Така израстнал: “невярващ съм, но паля свещи, когато трябва в нещо светло да се вричам”.
Ето, от всичко това иде силата на духа, оставен тук завинаги, със заветна любов, с кристален патриотизъм към целостта на Родината: “Конниците на Аспарух ме питат откъде да минат с необузданите кончета. Слепите бойци на Самуил ме питат бяло ли е още Бялото море. Преспански кампани бият - Василий Българоубиец къде е?”. Стихосбирката “На брега на реката” е сборна - от другите две и нови стихове. Аз пиша, но какво ще напише за Георги Аврамов някой от талантливите други поети в града ни?...
От дълбоко заседналата болка не мога да не се изкажа по висотата изобщо в поезията ни - “Монолог на Марк Антоний пред трупа на Цезар” - уникална поема за човешката неблагодарност, жестокост, подлост, несправедливост, бруталната сила, измамата, лъжепреданност. “О, Светли! Който макар за миг забрави, че светът се крепи на плещите на плебеи - губи в последния жребий”. Ние знаем, че така стана и у нас в последните месеци-Вартоломееви нощи на 1944 година...
Повече не тук и не сега. Нека има литературен рецитал за Георги Аврамов - например на 24 или 25 март 2006 г. Тогава, дано съм жив, ще помоля аз да рецитирам “Монолог на Марк Антоний”...
д-р Борислав Андреев