Не мога да се откъсна от спомените за родния Велинград. Приятелите, родната къща, махалата. Въздухът, дърветата – някаква магия има в родното място. И не случайно лекарите казват, че и безнадеждни случаи, при които никакви медицински опити не помагат, успяват да получат подобрение само в родния климат – разказва Николай Гяуров. – Може би защото е родина, – но не знам друг такъв кът на земята. Къде ли не съм бил, какви ли не прелести съм видял, но хубостта на нашия край я няма никъде. И планината, и лесовете, и плодните градини, и тихото, плитко море. Никъде по света няма като нашия край. Дойда ли тук, възраждам се! Ходеха с проф. Бръмбаров за риба и се връщаха с една такава кротушка, вече пресъхнала. Казваха, че това е риболовът. И го питат: „Добре де, там продължавате ли да ходите за риба? – Да! Разбира се. Аз в Залцбург ей такива риби ловя! И показва цялата си ръка. Никога не се е възхищавал така от този родопския пейзаж, както при последното си идване в родината. Без ни най-малко да преувеличава, певецът е споделял: Дъхът ми спира пред величествената гледка, която се открива от котловината към връх Сютка! Казват му: Николай, какво намираш там толкова? – Там се разтоварвам! Тази зеленина, тази тишина на мене ми липсват! Светът на музиката запълва цялото му време. Много рядко откъсва от времето си за почивки, но с течение на годините те стават част от железния режим на певците. – Но никъде планината не е същата като българската! – споделя роденият във Велинград певец.
Да се работи в България е хубаво – казва Гяуров, – защото тук има много енергия. Самият климат, самата наситеност на въздуха – говори сред приятели певецът – по някакъв вълшебен начин се отразява благотворно на гласа ми ... Дори и да е следствие на емоционалната нагласа, че съм от Велинград, че тука съм израсъл...Не. Аз се абстрахирам вече от това. Тук съм за една седмица и се подготвям да се разпея малко за традиционния фестивал в Залцбург. И мога да кажа – ако тук се провежда пеенето в момента, гласът ми аз няма да мога да го позная: с такава сила, с такава стихия, с такава лекота е... По такъв начин пея във Велинград, че непознаваем е гласът ми. Където и да съм пял досега, такова нещо, такива климатични условия не съм усещал. Ако в родния ми град се направи едно надпяване на певци от цял свят, при тези климатични условия, това ще бъде най-големият подарък за велинградчани, а и за всички гости на курорта... Тука трябва да е Залцбург, място, което съчетава спокойствие, чист въздух и родопски пейзаж! Тук се пее много по-хубаво, по-спокойно. Забелязъл съм, – споделя Гяуров – че хората, с които общувам, да ги наречем „певците от голямата кахорта”, ревниво пазят корените си. Аз имам повече основание за това, защото съм щастливо роден в България. В Родопите – в тая топла и човешка планина. Виждал съм и други красиви планини – Алпите например, но те ме подтискат с величието си. Докато родопският хоризонт има мека, както казват руснаците „певучая линия”. Такива са и родопските песни – протяжни, мелодични. И когато му предлагат залата в центъра за подготовка на оперни надежди да носи неговото име, той е категоричен: Не. Тя трябва да носи името на учителя по музика Ангел Герин.
А Велинград расте като красив град близо до природата. Ако трябва да съм откровен и точен, ще подчертая, че рядко има град по-разкошно разположен – е имал право да каже певецът. - Исках да видя роднините си. Да се разходя по улиците, на които съм играл като дете. И като че ли в краката ми след всяко посещение тръгваха живителни сокове – изповяда се той. Когато си дошъл последният път, той искал да поднесе цветя на гроба на родителите си. Помолил: Помълчете! Да чуя камбаната. – След малко добавил: Когато бях малък, много често си играех около черквата. Когато камбаната биеше на умряло идваха жени, и питаха: Николайчо, кой е умрял? И аз им отговарях. Понякога и аз биех камбаната. И камбаната му е била мила. Велинград за него е спокойно и благословено място. – Никога не мога да дойда тук без да изпитам чувството, че някакъв бог витае на това място. То не само ми вдъхва благоволение като други свещени места, които съм посещавал. Но повече от всяко друго място в света, което познавам, Велинград ми дава чувство на покой и вътрешна свобода.
Страхувам се от краткостта на живота, – разсъждава Гяуров – от това да не ми отрежат крилата и да не забравя да летя. Хващам се за всичко, което дава тласък напред. Страхувам се, че хората станаха егоисти, бързат да натрупат пари и в този хаос изоставят човешките ценности. Безумие е да се мисли, че може да се живее само с консуматорски страсти. Дълбоко съм убеден, че единствено изкуството и науката могат да запазят ценностната система, която днес е деформирана.
Няма да е преувеличено, ако кажем, че милиони хора по света чрез Николай Гяуров опознаха България и Велинград, които той носеше в сърцето си. За голямата си любов към отечеството Гяуров е споменавал по различни поводи. Обичам родината си безкрайно – не веднъж повтаря Гяуров с жар. – Далеч от нея непрекъснато мисля за България и я браня със силата на онова оръжие, което преди всичко дължа на нея. Аз наистина съм горд българин, защото се радвам на това, което постигна моята страна. Аз не заминах да правя име на моята страна – допълва той. – Тя си го има достатъчно. А това, че съм българин, ми даваше специални крила. И сега няма ден, в който да не мисля за родината. От България ми липсва природата, миризмата на бор, която никъде не е същата като у нас. Животът ми мина на колела или на криле и свикнах с космополитния начин на живот. И когато съм се покланял по световните сцени, съм изпитвал гордост, че съм българин и представям по добър начин моята родина. Изкуството ми би имало смисъл, ако може да покаже на чужденците, че страната ни притежава култура, заслужаваща уважение. Затова никога не съм свалял от гърба си надписа „България”, изразява се на спортен език певецът.
Николай Гяуров има най-светли спомени за българската култура и празника 24 май. – Със сигурност – казва той – този празник на културата, на знанието и на просветата е нещо много свещено. И ми се струва, че в този ден въздухът е най-хубав за дишане, слънцето е най-хубаво, и най-хубаво е всичко. Това един празник, който съм сигурен че всички българи пазят в душата си като нещо много приятно, много мило и единствено, защото то минава отвъд всякакви земетресения и вълнения. Той си остава като празник на културата, като празник на младите хора и това е голямата радост... Зад тази традиция стоят непреходни ценности на българската култура. Гяуров е винаги обърнат с лице към духовните ценности и той има пожелание към младото поколение в България: Бих посочил това наше вродено ученолюбие и трудолюбие, както и това да научим нещо в повече. Българинът винаги е имал този хъс и затова ние не случайно сме се отличавали. Не само в оперното изкуство. Разбира се, това е българската черта, която ние в никакъв случай не бива да губим... Културата е за всички хора и ние, българите, трябва да се стремим да я обхващаме и да можем да я имаме.
Михаил Алексиев