(Продължение от бр. 20/22)
Защо Михаил Войн воюва срещу етиопците и агаряните?
От Проложното житие на Михаил Войн става ясно, че той се включва във войната срещу „етиопленците и агаряните”. Етиопленците или етиопците е название на африканските араби. Агаряни е название на малоазийските араби. В Житието е казано: „Случи се да се вдигнат етиопленците и агаряните срещу Римския град и срещу народа на християнската държава и царството. Вдигнаха се и римските хора с голямо множество и тръгнаха срещу агаряните. Понеже агарянският народ беше многоброен, римляните, виждайки, че агаряните и етиопците ги надвиват, бързо побягнаха всички в планините и по затънтените места”. „Римския град” е Константинопол. В началото този град се е наричал Византион и от там през ХVІ век възниква понятието „Византия” като име на Източната римска империя. Тъй като само Римската империя е християнска държава, особено през първото хилядолетие сл. н. е., когато древните автори казват „християнската държава” имат предвид точно нея. В посочената война „римските хора” тръгват срещу „агаряните”. Понеже „римските хора” са населението на Римската империя някои автори приемат, че по това време градчето Потука е римско селище. Но в текста по-горе е показана границата на България през периода от 815 г. до 870 г. и след това. След 837 г. планинските селища на Северозападните Родопи са част от българската държава. Независимо от това епископиите от Пловдивската епархия до 870 г. са част от Константинополската патриаршия.
Михаил ІІІ става император, когато е едва на 2 години, след смъртта на баща си Теофил през януари 842 г. Вместо него в началото управляват майка му императрица Теодора ІІ и брат й кесарят Варда. Ревностна християнка и почитателка на иконите, Теодора ІІ провежда през 843 г. църковен събор срещу иконоборците. Иконоборците са обявени за еретици и върху монетите отново се появява ликът на Христос. През 843/44 г. Теодора ІІ води война със сектата на павликяните, които са дуалисти и иконоборци. Хиляди от тях намират смъртта си, посечени от римските войници. Над 100 хиляди мъже, жени и деца са ослепени. Част от павликяните са преселени на Балканския полуостров, в района на Тесалоники (Солун) и Филипопол (Пловдив). Останалите бягат на югоизток и създават своя държава през 843/44 г. на граница между Сирия и империята. Когато през 856 г. непълнолетният Михаил ІІІ отстранява от управлението с помощта на кесаря Варда майка си Теодора ІІ и я праща в манастир, той започва война с павликянската държава. Павликяните са подкрепяни от Сирия, което дава основание на автора на Проложното житие на Михаил Войн да посочи, че войната е срещу „етиопляни и агаряни”. Очевидно авторът причислява и павликяните към друговерците.
През 856 г. Пловдивската епархия, към която се числят родопските епископии Влептос (с център Потука, днешното Ракитово) и Левка (с център днешното Белово), е част от Константинополската патриаршия. Тъй като войната с павликяните по своята същност е религиозна война, то християните от Потука са приели призива да участват в нея като „римски хора”, въпреки че тази територия вече е част от България. Но в Житието е подчертано, че Михаил Воин е „избран за примикюр над волните войници”. Те са свободни и са се присъединили по своя воля.
Включването на траките беси в защита на православните християнски ценности и символи във войната срещу павликяните показва тяхната изключителна ревност по отношение на вярата. Такава отдаденост на вярата бесите са проявявали и преди това. През 513/14 г. те се включват в армията на бунтовника Виталиан срещу император Анастасий І. По същество бунтът на Виталиан е бунт на войниците по повод неизплатените им заплати. Но за бесите това е война срещу монофизитството на императора, който по това време е 82/3 годишен. Подкрепяйки монофизитите, Анастасий І се обявява срещу основния християнски символ – светата троица. Бунтът не успява, защото императорът подкупва Виталиан – прави го управител на провинция Тракия и му дава 5000 литри злато (три литри злато са около 1 кг.). Показателно е, че наследникът на Анастасий – тракиецът Юстин І (518-527) се обявява срещу монофизитите (арианите).
За бесите от Потука Михаил е „свято дете”, „българин, не някак от низините, но от всечестен и благоверен род”. Макар и младеж на 25 години, той е избран за командир, „примикюр” на войската от района на Потука. Изправени срещу многочисленото множество на етиоплени и агаряни в планинската местност, ромеите се разбягват. Виждайки това, Михаил „…падна веднага ничком на земята, молейки се на Бога за християните и говорейки: „Господи, Христе, Боже, Вседържителю …” и прочее. Свършил молитвата, той се устреми срещу иноезичниците със своите воини” .
Светецът се обръща за помощ към Христос. Известно е, че павликяните не приемат Христос, те отдават по-голяма почит на архангел Михаил и на апостол Павел. Може би поради съвпадение на имената на Михаил Войн с архангел Михаил някои изследователи приемат, че павликяните от Пловдив в началото на ХІІІ век, по времето на цар Калоян, са почитатели на Михаил Войн. Но те забравят, че Св. Михаил воюва през ІХ век срещу павликяните. Освен това при завръщането на Светеца у дома преди срещата със змея от дълбините на езерото той отново се моли и „направи знака на честния кръст върху лицето си”. Известно е, че павликяните не приемат и символа на кръста. Няма как павликяните и арианите да почитат Михаил Войн, след като различията между тях и бесите, чийто представител е Св. Михаил, са толкова значими. Ненапразно авторът на „Проложното житие на Михаил Войн“ смята павликяни и агаряни за „иноезичници”.
Ето какво казва Патриарх Евтимий за битката на Михаил Войн в своето Похвално слово за Светеца: „Когато двете страни се сблъскаха в бран, римляните не можаха да се противят и веднага побягнаха. Щом видя това, божественият Михаил, удивен от неочакваното бягство, и с ръце и очи, вдигнати към небето, казва : „Към Тебе, който живееш на небесата, въздигнах очите си.“... Като прекръсти бързо лицето си и подтикна към бой цялото войнство, ония, що бяха с Михаил, мъжествено воюваха и мъжествено побеждаваха; варварите пък, надявайки се на многото воини, много се съпротивляваха. ... Когато прочее праведникът видя враговете напълно покрити с вечен срам и своето от Бога напълно запазено войнство, завръщат се в страната си със светла победа“ . Самият факт, че Евтимий пише „Похвално слово за Светеца“ означава, че Михаил Войн се приема от официалната православна църква.
Къде е Тираиското място, където Михаил Войн среща водния змей?
Известни са трима християнски светци, които са змееборци: Св. Георги Победоносец, Св. Теодор Тирон и Св. Михаил Войн. Разликата между тях е, че Св. Георги и Св. Теодор Тирон са живели през ІІ век и са убити мъченически в самото начало на ІІІ век. Св. Георги е починал на 23 април 303 г. в Никомедия – средновековен град до Константинопол на Мраморно море, а Св. Теодор Тирон е починал на 17 февруари 306 г. в Амасия – в днешна Северна Турция. В житията и на двамата светци (Св. Георги и Св. Теодор) няма нито дума за змееборство приживе. Чак през ХІ-ХІІ век стават змееборци. В същото време Св. Михаил Войн, живял през ІХ век, е починал вследствие на нараняване от водния змей, с когото се е бил.
След победата, която „божият раб Михаил” постига срещу „иноезичниците”, в която не е пострадал нито той, нито неговите войници, те поемат към дома. Известно е, че войната, водена от император Михаил ІІІ срещу „етиопляните и агаряните” е в периода от 856 г. до 863/64 г. При връщането към дома, в района на Тираиското място, където има езеро, „божият раб Михаил” научава за девойката и змея. Езерото трябва да се намира между „римския град” (Константинопол) и Потука (край Ракитово). На това условие отговаря Чепинската котловина. Има три различни легенди, че там е имало езеро, но няма сведения то да се е казвало „Тираиско езеро”. Защо тогава летописецът на Проложното житие на Михаил Войн го е нарекъл така?
В книгата на краеведа Стефан Захариев, подготвена за печат около 1860/65 г. и отпечатана във Виена през 1870 г., се разказва за оризищата в района на селището Сарахан. Областният управител Али бей трябва да изгради челтиците (оризищата) на царска земя, като се задължава да дава половината от ориза за царските готварници, а другата половина запазва за себе си. Впоследствие селището се нарича Сарахан бейлю или Сарахане (днешният град Септември, обл. Пазарджик), а българите го наричат по това време и Загорово . „По тези места отпърво не е имало челтици, но реченият кападжи башия Али Бей, изпросил дозволение да остане в Сарахан и там да посее нивята с орис, с условие, колкото орис излезне, половината да изпрати в царската готварница, а половината да задръжа за своя сметка, та после да са ся умножили чалтицити;” .
За да бъдат оризищата под вода се правят изкривени вади, които качват водата на най-високото място на нивите и ги заливат, след засаждането на ориза, до узряването му. За задържането на водата в нивите се изграждат от долната страна прегради, наречени тирове. Нивата се сее с ориз от 3 до 5 години, в зависимост от силата на земята, след това 1 година се сее с жито за подобряване на пръста, а после 1 година нищо не се сее (нивата е празна). За да се посее житото преградите (тировете) се разрушават. Когато дойде новият период за сеене на ориз „тировете” пак се изграждат. „Но защото е потребно откак се ожъне оризът, да им ся цепят тировете (преградите) и да ся разорават повечко, та чак на другата година да ся насаждат с жито, и пак една година преди да станат челтици, да ся оставят праздни, то не удовлетворяват трудовете на стопаните им и затова сякогаш стоят много места необработени.”
От цитирания текст става ясно, че в района на Пазарджишко и Чепинско думата „тир” е използвана за означаване на преграда. В случая с оризищата това е преграда от пръст, земна преграда. Но Стефан Захариев описва и легендата за Чепинското езеро. „Старите предания доказват за Цепина, че това место, дълбоко преди много векове, било езеро, та от некой подземен огън, или силна тресавица, разцепил ся ридът, дето е на устието на проходът, и дето и сега изтичат цепинските реки; като ся изляла на езерото водата в полето, издавила много села, и извлекла и толкова си камъне щото от тога и до днес ся прекарват камъне за разни потребности и не ще да се свършат никогаш. Съ стремлението на тая вода излезнал и един исполински воден звер, който приличал на кит (гръцки хархариях). Тоя звер, откак ся изцедила водата, останал на сухо между села Елли-дере [днешното с. Ветрен дол] и Кюсемуратлъ [днешното с. Брататица] и умрел дето ся събирали от селата псетата, та ели месата му, и от тогава това место ся нарекло песие поле, а отцепеният клон нарекли Хархарий, което испосле Турците го искривили на Каркария, както ся нарича и до днес.”
„Тираиското място” означава „преграденото място”. В този смисъл водата на древната река Мътница, идваща от Баташкото блато и навлизаща в Чепинската котловина покрай днешното Дорково, както и водата от реките Ягодинка (днешната Стара река от Ракитово) и река Бистрица (днешната Чепинска река) от Велинград са били спрени от преграда. Възможно е да се е получило свличане на земна маса в устието на реката преди навлизане в дефилето към днешните пазарджишки села. Чепинското корито е било залято с вода и се е образувало езеро, наречено от автора на „Проложното житие на Михаил Войн“ „Тираиско място” (преградено място). Дигането на водите в Чепинското корито е довело до това, че то (Тираиското езеро) се е свързало с Баташкото блато през река Мътница (Дорковска река), която и днес тече там. През тази връзка огромният воден звяр, за който разказва Стефан Захариев, е навлязъл в Тираиското езеро. При последващо земетресение преградата на входа на дефилето към Пазарджик се е разрушила и звярът е изтекъл с водата към селата Ветрен дол и Братаница. Свилен Топчиев
(Следва)