

Европейските геополитически измерения на първата Балканска война 1912-1913 г.
Публикувано на 04 Oct 2022 10:17
На 5 октомври 2022 г. се навършват 110 години от началото на Балканската война. Преди 10 години Исторически музей – Велинград, организира национална научна конференция „Балканската война и Западните Родопи. Споделени размисли 100 години по-късно” и издаде сборник с научните статии. Академик Георги Марков като научен ръководител на конференцията произнесе встъпително слово, което и днес звучи актуално. Публикуваме го със съдействието на Исторически музей - Велинград.
5 октомври е един велик ден! Исторически, защото точно преди 100 години в 7.00 ч. българската армия прекрачва границата на Османската империя. Започва Балканската война. Генерал Георги Вазов се обръща към своите войски с думите: „Юнаци, настъпи денят, който чакахме 500 години!“.
Император Николай ІІ строго предупреждава: „Не се захващайте с Османската империя, тя залязва, но само империя може да побеждава друга империя!“, сиреч само Руската империя може да я довърши и да реши окончателно Източния въпрос.
Балканските войни са предверието към Голямата война на Великите сили, известна по-късно като Първата световна война. Това е опит за решение на Източния въпрос в полза на балканските държави, които искат да изпреварят Великите сили, тъй като всяка от тях вече си е набелязала своето парче от османското наслед¬ство.
На 16 септември 1911 г. Италия прави десант в Киренайка и Триполитания и започва война с Османската империя, за да превърне тези две османски провинции в колонията Либия. Това е външният подтик, който кара българското правителство да се възползва от факта, че Италия е във война с Османската империя. Германия и Австро-Унгария не възразяват срещу тази война и така се открива фронт в Северна Африка. По инициатива на пълномощния министър в Рим, Димитър Ризов, правителството на Иван Евстатиев Гешов започва да води преговори за съюз със Сърбия и допуска т. нар. „спорна зона“ в Македония, което ще доведе до конфликта със Сърбия през лятото на 1913 г.
Италианското правителство изпраща нота до легациите в балканските столици с предупреждението, че войната в Северна Африка не трябва да променя статуквото на Балканите. Европейските сили не желаят преждевременни усложнения, които могат да ги въвлекат в световен конфликт. Най-вече е разтревожена Русия като покровителка на Балканския съюз, който в руската стратегия е предназначен преди всичко за война срещу Австро-Унгария, а не срещу Османската империя. След Младотурската революция през лятото на 1908 г. Великите сили прекратяват реформената акция в европейските вилаети. Младотурското правителство обещава, че ще реформира Империята така, че всички да станат „османци“, независимо от вяра и етнически произход, с гаранциите на възстановената Конституция. Това обаче се оказва политическа маневра, тъй като младотурците са още по-крайни в своите действия. След обявените свободи в Хуриета те започват да преследват подвластните народи и да ги „османизират“, така че до голяма степен самото младо¬турско правителство е причина да се преодолеят противоречията между балканските държави.
След сключването на договорите, съответно между България и Сърбия и България и Гърция, се постига едно устно споразумение между България и Черна гора. Черна гора е малка държавица, разполага само с 40 хилядна армия, но цар Фердинанд поема издръжката й за милион и половина френски златни франка. Съгласно договореното, Черна гора първа започва войната на 26 септември 1912 г. с цел да привлече гнева на Великите сили. Следва една колективна нота от балканските съюзници за административна автономия на вилаетите с преобладаващо християнско население.
Османската империя се отнася високомерно към бившата „рая“. Смятало се е, че само България е сериозен противник. Назъм паша, който е министър на войната, става главнокомандващ. На 3 октомври Османската империя скъсва отношенията с България, Сърбия и Гърция, но без да обявява война, защото на заседанието на Високата порта Назъм паша казва „Империята може да отвори война само на държави, равни на нея“.
Военните наблюдатели в Цариград са смятали, че Балканският съюз ще претърпи поражение още в първата седмица на войната. Голямата изненада в европейските столици е породена от бляскавите успехи на българската армия, която само за 10 дни е мобилизирана и дислоцирана по южната граница. Когато на 2 август 1912 г. цар Фердинанд отбелязва във Велико Търново 25 години от възшествието си, е свикан Висш Военен съвет, на който ген. Радко Димитриев заявява: „Ние ще смачкаме Империята за три седмици!“. Така и става. За три седмици българската армия разгромява аскера и се изправя на 40 км от Златния рог. Великият везир Кямил паша моли на 29 октомври 1912 г. да започнат преговори за примирие и мир.
Министър-председателят на България Гешов е вярвал в подписаните съюзнически договори. Смятал е, че договореното ще се изпълни и не ще има опити за ревизия. Руският император обаче взема страната на Сърбия в хода на войната. Атаката на Чаталджанската укрепена позиция предизвиква височайшия му гняв: „Вие нямате място в Цариград. Ние ще възстановим кръста на „Света София“!“ На Лондонската конференция за мир, от руска страна се заявява, че границата в Тракия трябва да бъде прокарана от Мидия на Черно море до Енос на Бяло море. Цар Фердинанд обаче настоява за линията Мидия на Черно море – Родосто на Мраморно море, сиреч между Босфора и Дарданелите. Това допълнително настройва не само царска Русия, но и другите Велики сили.
След генералното сражение на линията Бунархисар – Люлебургаз от 16 до 19 октомври 1912 г. Европейските сили решават да допуснат промяна на териториите. Новите граници се чертаят в Лондонската конференция за мир, на която има две инстанции. Едната, е на равнище преговори между воюващите страни Балкански съюз и Османската империя, другата е Посланическата конференция. И двете протичат под председателството на сър Едуард Грей, британски външен министър. Приетото между воюващите страни трябва да бъде утвърдено единодушно от „Европейския концерт“. И тук е сблъсъкът между двете европейски коалиции. От една страна Съглашението – Британската империя, Русия и Франция. От другата страна е Тройният съюз – Германия, Австро-Унгария и Италия. Тъй като вече е 1912-1913 г., те се борят за съюзници и всяка от двете коалиции се стреми да подкрепи тези балкански държави, които ще влязат в предстоящата Голяма война. По това време Османската империя вече е предвидена в германската външна политика като бъдещ съюзник. Германия е тази сила, която подкрепя Османската империя в Лондон, за разлика от Британската империя, която преди я е закриляла.
Румъния е съюзница на Тройния съюз, но е ухажвана и от Съглашението, за да премине към него. Така че и двете коалиции държат на Румъния, което ще изиграе фатална роля през лятото на 1913 година. Посланическата конференция в Санкт Петербург завършва с подписването на протокол на 24 април 1913 г., според който България отстъпва гр. Силистра. Гешов, а по-късно и Данев са вярвали, че спорът по Добруджанския въпрос е решен и славянска Русия няма да позволи на Румъния да нападне България и поради Руско-българската военна конвенция от 1902 г. Русия обаче има други геополитически планове. Сърбия е бъдещият й съюзник срещу Австро-Унгария, Румъния също. За Гърция борбата продължава, а черногорците са най-големите русофили на Балканите.
В началото на 1913 г. правителството на Кямил паша е принудено под натиск на Европейските сили да отстъпи до Мидия – Енос, но без Одрин, който е бил столица на Османската империя години наред. Младотурският преврат на 10 януари 1913 г. преобръща политиката в Цариград и войната е възобновена. Османската армия търпи поражения на Булаир и на Чаталджа. Стига се до върха на българската слава – превземането на Одринската крепост на 11-13 март 1913 г., с което се слага край на съпротивата на Високата порта. В Цариград разбират, че са загубили войната.
От този ден насетне съюзниците на България са нейни противници. Сърбия и Гърция не желаят войната в Тракия да завърши, тъй като българската армия е насочена по главното направление, заета е на Чаталджа и на Булаир и така армиите им са успели да окупират по-голямата част от Македония. Правителствата на Сърбия и Гърция поставят въпроса за ревизирането на съюзните договори, като на 22 април 1913 г. подписват в Атина протокол, съгласно който двете държави ще се борят за обща граница между Охридското езеро и гр. Гевгели на р. Вардар.
Австро-Унгария и Италия не позволяват разделянето на Албания между Сърбия, Черна гора и Гърция. Албанската държава изобщо не е съществувала в плановете на балканските съюзници. Но понеже Австро-Унгария и Италия не желаят да допуснат Сърбия на Адриетическо море, те решават да създадат албанска държава, което и става на Лондонската конференция за мир. И тогава Сърбия настоява не само за „спорната зона“, по която да се произнесе Николай ІІ, но и за част от „безспорната зона“, на запад от р. Вардар. Нещо повече, това намира съчувствие в руския двор и Николай ІІ съветва: „Дайте нещо на горките сърби!“.
На 17 май 1913 г. в Лондон се подписва договорът за мир, но Великите сили поемат задължения само по отношение границите на новата албанска държава и разпределението на Беломорските острови. Но не и за разрешаването на заплетения Македонски въпрос. Въпреки че войната между съюзниците назрява, Европейските сили не се нагърбват с посредничество между тях. Те броят и сравняват бъдещите си съюзници на Балканите в Голямата война, докато Гешов и Данев се оповават на Лондонския договор за мир, както и на Петербургския протокол, гарантирани с подписите на Великите сили.
На 16 юни 1913 г. цар Фердинанд заповядва „изтикването“ на досегашните съюзници от „безспорната зона” в Македония и дава повод на Сърбия и Гърция за война срещу България. На 28 юни 1913 г. Румъния напада в гръб България, която воюва в Македония, и стига до София. Данев отстъпва Южна Добруджа до линията Тутракан – Балчик с посредничеството на Николай ІІ, но Румъния не се интересува само от Южна Добруджа. Тя не желае една голяма българска държава на Балканите. Румънската намеса предрешава нашата първа национална катастрофа. Оперативният план на Щаба на Действащата армия е бил за война само със сръбската и с гръцката армия. Смятало се е, че тилът е осигурен.
И още едно нарушаване на волята на Великите сили, когато османската армия настъпва към Чаталджа. В Тракия има малочислени български войски, а при прехвърлянето от Тракия към Македония войниците се питали: „На кого оставяме хубавата си земя? Договорите ли ще пазят границата ни?“. Вярно е, че договорите не пазят граници. И османската армия не спира на Мидия – Енос, а преминава и влиза в Одрин. Започва едно изтребление на тракийските българи. От 300 хиляди българи в Одринска Тракия, 60 хиляди са изтребени и 240 хиляди прогонени.
Първата Балканска война е една от войните на нациите срещу империите. Нациите се борят и създават свои национални държави през ХІХ в. и началото на ХХ в. Османската империя е била обречена и осъдена от Историята да загине. Не е вярна тезата, че тя е могла да се европеизира, като се рефор¬мира. Въпреки опитите през ХІХ в. на германска военна мисия, британска флотска и френска финансова мисия, Османската империя е била една обречена империя и Балканската война всъщност е предпоследното действие от края на тази вековна драма, наречена „Източен въпрос“.
академик Георги Марков
5 октомври е един велик ден! Исторически, защото точно преди 100 години в 7.00 ч. българската армия прекрачва границата на Османската империя. Започва Балканската война. Генерал Георги Вазов се обръща към своите войски с думите: „Юнаци, настъпи денят, който чакахме 500 години!“.
Император Николай ІІ строго предупреждава: „Не се захващайте с Османската империя, тя залязва, но само империя може да побеждава друга империя!“, сиреч само Руската империя може да я довърши и да реши окончателно Източния въпрос.
Балканските войни са предверието към Голямата война на Великите сили, известна по-късно като Първата световна война. Това е опит за решение на Източния въпрос в полза на балканските държави, които искат да изпреварят Великите сили, тъй като всяка от тях вече си е набелязала своето парче от османското наслед¬ство.
На 16 септември 1911 г. Италия прави десант в Киренайка и Триполитания и започва война с Османската империя, за да превърне тези две османски провинции в колонията Либия. Това е външният подтик, който кара българското правителство да се възползва от факта, че Италия е във война с Османската империя. Германия и Австро-Унгария не възразяват срещу тази война и така се открива фронт в Северна Африка. По инициатива на пълномощния министър в Рим, Димитър Ризов, правителството на Иван Евстатиев Гешов започва да води преговори за съюз със Сърбия и допуска т. нар. „спорна зона“ в Македония, което ще доведе до конфликта със Сърбия през лятото на 1913 г.
Италианското правителство изпраща нота до легациите в балканските столици с предупреждението, че войната в Северна Африка не трябва да променя статуквото на Балканите. Европейските сили не желаят преждевременни усложнения, които могат да ги въвлекат в световен конфликт. Най-вече е разтревожена Русия като покровителка на Балканския съюз, който в руската стратегия е предназначен преди всичко за война срещу Австро-Унгария, а не срещу Османската империя. След Младотурската революция през лятото на 1908 г. Великите сили прекратяват реформената акция в европейските вилаети. Младотурското правителство обещава, че ще реформира Империята така, че всички да станат „османци“, независимо от вяра и етнически произход, с гаранциите на възстановената Конституция. Това обаче се оказва политическа маневра, тъй като младотурците са още по-крайни в своите действия. След обявените свободи в Хуриета те започват да преследват подвластните народи и да ги „османизират“, така че до голяма степен самото младо¬турско правителство е причина да се преодолеят противоречията между балканските държави.
След сключването на договорите, съответно между България и Сърбия и България и Гърция, се постига едно устно споразумение между България и Черна гора. Черна гора е малка държавица, разполага само с 40 хилядна армия, но цар Фердинанд поема издръжката й за милион и половина френски златни франка. Съгласно договореното, Черна гора първа започва войната на 26 септември 1912 г. с цел да привлече гнева на Великите сили. Следва една колективна нота от балканските съюзници за административна автономия на вилаетите с преобладаващо християнско население.
Османската империя се отнася високомерно към бившата „рая“. Смятало се е, че само България е сериозен противник. Назъм паша, който е министър на войната, става главнокомандващ. На 3 октомври Османската империя скъсва отношенията с България, Сърбия и Гърция, но без да обявява война, защото на заседанието на Високата порта Назъм паша казва „Империята може да отвори война само на държави, равни на нея“.
Военните наблюдатели в Цариград са смятали, че Балканският съюз ще претърпи поражение още в първата седмица на войната. Голямата изненада в европейските столици е породена от бляскавите успехи на българската армия, която само за 10 дни е мобилизирана и дислоцирана по южната граница. Когато на 2 август 1912 г. цар Фердинанд отбелязва във Велико Търново 25 години от възшествието си, е свикан Висш Военен съвет, на който ген. Радко Димитриев заявява: „Ние ще смачкаме Империята за три седмици!“. Така и става. За три седмици българската армия разгромява аскера и се изправя на 40 км от Златния рог. Великият везир Кямил паша моли на 29 октомври 1912 г. да започнат преговори за примирие и мир.
Министър-председателят на България Гешов е вярвал в подписаните съюзнически договори. Смятал е, че договореното ще се изпълни и не ще има опити за ревизия. Руският император обаче взема страната на Сърбия в хода на войната. Атаката на Чаталджанската укрепена позиция предизвиква височайшия му гняв: „Вие нямате място в Цариград. Ние ще възстановим кръста на „Света София“!“ На Лондонската конференция за мир, от руска страна се заявява, че границата в Тракия трябва да бъде прокарана от Мидия на Черно море до Енос на Бяло море. Цар Фердинанд обаче настоява за линията Мидия на Черно море – Родосто на Мраморно море, сиреч между Босфора и Дарданелите. Това допълнително настройва не само царска Русия, но и другите Велики сили.
След генералното сражение на линията Бунархисар – Люлебургаз от 16 до 19 октомври 1912 г. Европейските сили решават да допуснат промяна на териториите. Новите граници се чертаят в Лондонската конференция за мир, на която има две инстанции. Едната, е на равнище преговори между воюващите страни Балкански съюз и Османската империя, другата е Посланическата конференция. И двете протичат под председателството на сър Едуард Грей, британски външен министър. Приетото между воюващите страни трябва да бъде утвърдено единодушно от „Европейския концерт“. И тук е сблъсъкът между двете европейски коалиции. От една страна Съглашението – Британската империя, Русия и Франция. От другата страна е Тройният съюз – Германия, Австро-Унгария и Италия. Тъй като вече е 1912-1913 г., те се борят за съюзници и всяка от двете коалиции се стреми да подкрепи тези балкански държави, които ще влязат в предстоящата Голяма война. По това време Османската империя вече е предвидена в германската външна политика като бъдещ съюзник. Германия е тази сила, която подкрепя Османската империя в Лондон, за разлика от Британската империя, която преди я е закриляла.
Румъния е съюзница на Тройния съюз, но е ухажвана и от Съглашението, за да премине към него. Така че и двете коалиции държат на Румъния, което ще изиграе фатална роля през лятото на 1913 година. Посланическата конференция в Санкт Петербург завършва с подписването на протокол на 24 април 1913 г., според който България отстъпва гр. Силистра. Гешов, а по-късно и Данев са вярвали, че спорът по Добруджанския въпрос е решен и славянска Русия няма да позволи на Румъния да нападне България и поради Руско-българската военна конвенция от 1902 г. Русия обаче има други геополитически планове. Сърбия е бъдещият й съюзник срещу Австро-Унгария, Румъния също. За Гърция борбата продължава, а черногорците са най-големите русофили на Балканите.
В началото на 1913 г. правителството на Кямил паша е принудено под натиск на Европейските сили да отстъпи до Мидия – Енос, но без Одрин, който е бил столица на Османската империя години наред. Младотурският преврат на 10 януари 1913 г. преобръща политиката в Цариград и войната е възобновена. Османската армия търпи поражения на Булаир и на Чаталджа. Стига се до върха на българската слава – превземането на Одринската крепост на 11-13 март 1913 г., с което се слага край на съпротивата на Високата порта. В Цариград разбират, че са загубили войната.
От този ден насетне съюзниците на България са нейни противници. Сърбия и Гърция не желаят войната в Тракия да завърши, тъй като българската армия е насочена по главното направление, заета е на Чаталджа и на Булаир и така армиите им са успели да окупират по-голямата част от Македония. Правителствата на Сърбия и Гърция поставят въпроса за ревизирането на съюзните договори, като на 22 април 1913 г. подписват в Атина протокол, съгласно който двете държави ще се борят за обща граница между Охридското езеро и гр. Гевгели на р. Вардар.
Австро-Унгария и Италия не позволяват разделянето на Албания между Сърбия, Черна гора и Гърция. Албанската държава изобщо не е съществувала в плановете на балканските съюзници. Но понеже Австро-Унгария и Италия не желаят да допуснат Сърбия на Адриетическо море, те решават да създадат албанска държава, което и става на Лондонската конференция за мир. И тогава Сърбия настоява не само за „спорната зона“, по която да се произнесе Николай ІІ, но и за част от „безспорната зона“, на запад от р. Вардар. Нещо повече, това намира съчувствие в руския двор и Николай ІІ съветва: „Дайте нещо на горките сърби!“.
На 17 май 1913 г. в Лондон се подписва договорът за мир, но Великите сили поемат задължения само по отношение границите на новата албанска държава и разпределението на Беломорските острови. Но не и за разрешаването на заплетения Македонски въпрос. Въпреки че войната между съюзниците назрява, Европейските сили не се нагърбват с посредничество между тях. Те броят и сравняват бъдещите си съюзници на Балканите в Голямата война, докато Гешов и Данев се оповават на Лондонския договор за мир, както и на Петербургския протокол, гарантирани с подписите на Великите сили.
На 16 юни 1913 г. цар Фердинанд заповядва „изтикването“ на досегашните съюзници от „безспорната зона” в Македония и дава повод на Сърбия и Гърция за война срещу България. На 28 юни 1913 г. Румъния напада в гръб България, която воюва в Македония, и стига до София. Данев отстъпва Южна Добруджа до линията Тутракан – Балчик с посредничеството на Николай ІІ, но Румъния не се интересува само от Южна Добруджа. Тя не желае една голяма българска държава на Балканите. Румънската намеса предрешава нашата първа национална катастрофа. Оперативният план на Щаба на Действащата армия е бил за война само със сръбската и с гръцката армия. Смятало се е, че тилът е осигурен.
И още едно нарушаване на волята на Великите сили, когато османската армия настъпва към Чаталджа. В Тракия има малочислени български войски, а при прехвърлянето от Тракия към Македония войниците се питали: „На кого оставяме хубавата си земя? Договорите ли ще пазят границата ни?“. Вярно е, че договорите не пазят граници. И османската армия не спира на Мидия – Енос, а преминава и влиза в Одрин. Започва едно изтребление на тракийските българи. От 300 хиляди българи в Одринска Тракия, 60 хиляди са изтребени и 240 хиляди прогонени.
Първата Балканска война е една от войните на нациите срещу империите. Нациите се борят и създават свои национални държави през ХІХ в. и началото на ХХ в. Османската империя е била обречена и осъдена от Историята да загине. Не е вярна тезата, че тя е могла да се европеизира, като се рефор¬мира. Въпреки опитите през ХІХ в. на германска военна мисия, британска флотска и френска финансова мисия, Османската империя е била една обречена империя и Балканската война всъщност е предпоследното действие от края на тази вековна драма, наречена „Източен въпрос“.
академик Георги Марков
CopyRight Вестник "Темпо" ЕООД , Велинград 2023