

Аз съм Левски
Публикувано на 14 Feb 2023 10:20
Публикуваме есето на Гергана Благоева, което е удостоено с награда от Министерството на образоването и науката. Единадесетокласничката от СУ „Васил Левски“ ще получи своята награда на 15 февруари 2023 г.
Тихият бял пухкав сняг беше затрупал ханчето. Бях полегнал до вековното дърво, а дебелите му устои още напомняха деня, в който поех по пътя на безсмъртието. Безкраят стана мой втори дом. Величавият ми образ и недостижимият ми подвиг често се събуждаха в съзнанието на хората, но с отминаващите години споменът за мен избледняваше почти толкова бързо, колкото и страниците на тефтера ми.
Първата глътка въздух, която поех след дългия сън, прекаран в миналото и паметта, беше сладникава и бодра, с натрапчиво чувство на свежест. Погледнах. В очите ми напъпиха спомени и сякаш бе вчера - виждах онова заптие, чиято ръка силно стисна крака ми, насъбралата се паплач и насълзените очи на малко русоляво дете. Погледнах и нищо не се беше променило.
Усмивката, която озари лицето ми обаче, събираше сякаш в малка детска шепа сълзите. Пустотата наоколо, подпряната врата на хана, торбите със смет пред нея и онова прозорче, през което зърнаха заплахата онзи ден, сега бяха покрити с прах, избелели забравени.
Сякаш времето беше застинало, а всичко наоколо приело естествения ход на събитията и решило да съхрани спомена на майчината болка по мене. Пламъкът на миналото гореше все още жив, въпреки че навярно тук отдавна никой не бе идвал. Ханът не бе чувал смеха, подрънкването на чаши и старата пейка да скърца. Хората бяха изтрили и мястото, и събитието, и спомена за мен почти веднага след като събраха меджидиетата и тръгнаха по дългия път на забравата.
Тръгвайки по пътя, по който бях отведен и предишния път, усещам тъгата, която започва да пълни и препълва шепите. Светът намусено гледаше изпод натежалите облаци сняг.
Скоро стигнах града. От тихото скромно селце нямаше и спомен. Духът на времето беше погълнат от многобройния рояк хора, които за миг не вдигаха впитите си в телефоните очи. Реалността се превърна в моя най-голям враг. Споменът беше най-далечен забравен другар.
Надеждата ми да върна миналото към неговия втори живот потъна като всички онези меджидиета, в мига, в който в класната стая учителката попита: „Деца, кой е Левски…Васил Левски?“, а мълчанието погълна отговора.
И дори денят да беше 18 февруари, пред паметника с лика ми стояха само една баба с нейното внуче и двама гвардейци. Историята на бабата разказваше премеждията и изпитанията на живота, които ме водят към вечна слава и… сърцето трепва в точно този момент. И изниква един-единствен въпрос: „А след тази жена има ли кой да разказва, да помни, да вярва?‘.
Сега съжалявам, че продължих разходката си, за да видя лицето си на плакат от предизборната кампания, отрупан с безброй обещания за „чиста и свята република“. А точно до мен в този миг непознат господин тайничко смуши банкноти в чуждия джоб, но не… не бяха пари за революция, за пробуждане, за борба…
И щях да бъда изненадан, ако поне едно родно училище не носеше моето име. Имаше много, но малко бяха тези там, които знаеха Левски, а още по-малко онези, които биха тръгнали по стъпките му.
Пред сградата на читалище „Васил Левски“ стоеше старец и размишляваше на глас: „Затова няма да се върнат тука, далече в чужбината ще минава пустата им младост. И богатствата, и традициите, и обичаите български ще останат затрупани под дебелите бели преспи. И дори най-малките къщурки, където гори ярка свещ, ще останат само история. И стъпките в снега ще заличи времето. И децата ще пораснат, ала няма да помнят е туй малко ханче и онова страшно бесило. И ще рекат утре, че от Америката дошли, а за български земи не били чували. И че там животът по-хубав бил, ала една надежда винаги ще връща сърцето тука. И докато мислите кръстосват родната тучна зелена трева, а духът лети над Балкана, България ще има. И умът ще предава напред малките семена на историята.“
Докато гледах образа си, седнал там, потънал в момента на реалността, си дадох сметка за ценностите и моралите в новото ни общество. Буца стоеше в гърлото ми, в очите напираха сълзи.
И когато стигнах до ханчето отново, събрах последните паднали меджидиета, заличих стъпките в снега и легнах в топлите преспи до вековното дърво. Заспах и отнесох със себе си вечността и светостта на образа си, дори да знам, че въпреки всичко, той винаги ще свети в тъмната нощ на забравата.
Гергана Благоева, 11а клас, СУ „Васил Левски“, Велинград
Тихият бял пухкав сняг беше затрупал ханчето. Бях полегнал до вековното дърво, а дебелите му устои още напомняха деня, в който поех по пътя на безсмъртието. Безкраят стана мой втори дом. Величавият ми образ и недостижимият ми подвиг често се събуждаха в съзнанието на хората, но с отминаващите години споменът за мен избледняваше почти толкова бързо, колкото и страниците на тефтера ми.
Първата глътка въздух, която поех след дългия сън, прекаран в миналото и паметта, беше сладникава и бодра, с натрапчиво чувство на свежест. Погледнах. В очите ми напъпиха спомени и сякаш бе вчера - виждах онова заптие, чиято ръка силно стисна крака ми, насъбралата се паплач и насълзените очи на малко русоляво дете. Погледнах и нищо не се беше променило.
Усмивката, която озари лицето ми обаче, събираше сякаш в малка детска шепа сълзите. Пустотата наоколо, подпряната врата на хана, торбите със смет пред нея и онова прозорче, през което зърнаха заплахата онзи ден, сега бяха покрити с прах, избелели забравени.
Сякаш времето беше застинало, а всичко наоколо приело естествения ход на събитията и решило да съхрани спомена на майчината болка по мене. Пламъкът на миналото гореше все още жив, въпреки че навярно тук отдавна никой не бе идвал. Ханът не бе чувал смеха, подрънкването на чаши и старата пейка да скърца. Хората бяха изтрили и мястото, и събитието, и спомена за мен почти веднага след като събраха меджидиетата и тръгнаха по дългия път на забравата.
Тръгвайки по пътя, по който бях отведен и предишния път, усещам тъгата, която започва да пълни и препълва шепите. Светът намусено гледаше изпод натежалите облаци сняг.
Скоро стигнах града. От тихото скромно селце нямаше и спомен. Духът на времето беше погълнат от многобройния рояк хора, които за миг не вдигаха впитите си в телефоните очи. Реалността се превърна в моя най-голям враг. Споменът беше най-далечен забравен другар.
Надеждата ми да върна миналото към неговия втори живот потъна като всички онези меджидиета, в мига, в който в класната стая учителката попита: „Деца, кой е Левски…Васил Левски?“, а мълчанието погълна отговора.
И дори денят да беше 18 февруари, пред паметника с лика ми стояха само една баба с нейното внуче и двама гвардейци. Историята на бабата разказваше премеждията и изпитанията на живота, които ме водят към вечна слава и… сърцето трепва в точно този момент. И изниква един-единствен въпрос: „А след тази жена има ли кой да разказва, да помни, да вярва?‘.
Сега съжалявам, че продължих разходката си, за да видя лицето си на плакат от предизборната кампания, отрупан с безброй обещания за „чиста и свята република“. А точно до мен в този миг непознат господин тайничко смуши банкноти в чуждия джоб, но не… не бяха пари за революция, за пробуждане, за борба…
И щях да бъда изненадан, ако поне едно родно училище не носеше моето име. Имаше много, но малко бяха тези там, които знаеха Левски, а още по-малко онези, които биха тръгнали по стъпките му.
Пред сградата на читалище „Васил Левски“ стоеше старец и размишляваше на глас: „Затова няма да се върнат тука, далече в чужбината ще минава пустата им младост. И богатствата, и традициите, и обичаите български ще останат затрупани под дебелите бели преспи. И дори най-малките къщурки, където гори ярка свещ, ще останат само история. И стъпките в снега ще заличи времето. И децата ще пораснат, ала няма да помнят е туй малко ханче и онова страшно бесило. И ще рекат утре, че от Америката дошли, а за български земи не били чували. И че там животът по-хубав бил, ала една надежда винаги ще връща сърцето тука. И докато мислите кръстосват родната тучна зелена трева, а духът лети над Балкана, България ще има. И умът ще предава напред малките семена на историята.“
Докато гледах образа си, седнал там, потънал в момента на реалността, си дадох сметка за ценностите и моралите в новото ни общество. Буца стоеше в гърлото ми, в очите напираха сълзи.
И когато стигнах до ханчето отново, събрах последните паднали меджидиета, заличих стъпките в снега и легнах в топлите преспи до вековното дърво. Заспах и отнесох със себе си вечността и светостта на образа си, дори да знам, че въпреки всичко, той винаги ще свети в тъмната нощ на забравата.
Гергана Благоева, 11а клас, СУ „Васил Левски“, Велинград
CopyRight Вестник "Темпо" ЕООД , Велинград 2023