

КОЛОНКАТА НА ИСТОРИЧЕСКИ МУЗЕЙ - ВЕЛИНГРАД: Фотографът Христо Спасов
Публикувано на 05 Sep 2023 10:26
Като дете, когато прекарвах ваканциите си във Велинград, обичах да отварям потъналите в прах албуми със снимки на старинно облечени дами с красиви прически и техните сериозни кавалери, на млади офицери във военни дрехи и медицински сестри в самарянски униформи, на къщи и улици от отдавна отминали времена
. Детското ми въображение, подпомогнато от семейните разкази за тайни, конспирации и превратности на съдбата, редеше загадъчния образ на фотографа, документирал всички тези изящни образи, прадядо ми Христо Спасов.
Той е роден в Кукуш, северна Гърция, през 1885 г. Баща му умира, когато е много малък. През 1895 заедно с майка си и двете си сестри емигрира в България. Майката се омъжва втори път, но бракът не е много сполучлив и вторият баща отказва да се грижи за момчето. Така на 12-13 години Христо Спасов заминава в София и започва да разнася кафета на клиентите на магазини, адвокатски кантори, шивашки ателиета. Там го забелязва един фотограф, прави му впечатление, че детето е будно, а и красиво и го взима като чирак в студиото си. Прадядо ми изучава занаята в продължение на няколко години. Фотографията в началото на 20-ти век е била сложно занимание. Изисквала е разбира се талант, естетически умения и физическа сила, но и значителни научни познания. Въпреки че завършва само трети клас, Христо Спасов се самообразова по физика, химия, математика, счетоводство, промишлен дизайн. Когато навършва 18 години, се чувства достатъчно сигурен и решава да започне самостоятелен бизнес.
По това време голямата му сестра Милка е омъжена в Чепино и му предлага да се установи там, за да са близо и да си помагат един на друг. Така през 1903 г. основава „Фото Христо Спасов-Чепино”. През 1908 се жени за съпругата си Иванка. В деня, в който й прави предложение за женитба, за първи път снима извън студио. Снимката е неин портрет в градината на къщата й в Татар Пазарджик. През 1911 г. се ражда единственият им син, който той кръщава на баща си Спас.
Работлив и любознателен по характер, скромен и общителен, той бързо печели симпатиите на новите си съграждани. В ателието непрекъснато идват клиенти, постепенно започва да се образува и опашка. За да не чакат клиентите прави, поставя дървена пейка пред къщата. Каквито и съмнения да е имал за бъдещето на студиото, ако изобщо е имал такива, в този период те се изпаряват. Той не само снима пейката, чиято снимка и досега се пази в архива му, но я смята за свой талисман, символ на просперитета. Ателието се разраства, мести адреса си на два пъти през годините, обзавеждането става по-модерно, по-скъпо, но пейката неизменно е там.
В тези първи години снимките му са портретни - индивидуални, семейни, групови. Най-често правени в студиото, но постепенно започва да снима и навън. Поставя беседка в двора за по-разнообразен декор. Името му се разчува и из околните села, идват хора от съседните Ракитово и Сарамбей, за да се снимат при него, а и той самият започва да пътува. Особено е горд със серията портрети на млади мъже във военна униформа, които прави преди да заминат на фронта по време на Първата Световна Война.
През втората половина на 1917 г. и Христо Спасов е мобилизиран. Взима участие в бойните действия на Дарданелите в рамките на 27-ми Чепински пехотен полк. В семейните архиви са запазени десетина снимки на войници от полка, на медицински доброволки от Ордена на Самарянките, а също и една картичка, адресирана до съпругата му. На 5 февруари 1918 той пише: „Иванко, обаждам ви се, че съм добре и с намерение към 15-20 март за отпуск. Приемете привета ми. Поздрави всички, ваш Христо”. Когато се връща след края на войната, си прави семеен портрет със съпругата Иванка и малкия Спас, а на военната униформа се виждат три медала.
В този период негов най-добър приятел и довереник, с когото обсъжда и се съветва по всички делови и житейски въпроси е дядо Панто, адвокат и също бежанец от Кукуш. По негов съвет през 1921 купува голям парцел земя в Лъджене, точно срещу гимназията и мести къщата и студиото си на по-централно и оживено място.
Прадядо ми не е бил религиозен, но е бил много почтен човек със силно развито чувство за справедливост и с точен морален компас за това кое е добро и кое лошо. Когато през 1915 г. при раждането на шестото си дете умира малката му сестра Иванка Вецова, той обещава на смъртното й легло, че ще се грижи за децата й като свои. До края на живота си държи на това обещание. През 1922, за да даде препитание на племенниците си основава Мебелна фабрика „Христо Спасов”.
Някъде в този период пререгистрира ателието си като „Фото Спасов и Сие - Лъджене”, а снимките започват да стават по-събитийни. Документира театрални постановки и фолклорни сцени, сватби, строежи на заводи, събрания на предприемачи. В къщата му често се отбиват търговци, адвокати, лекари, военни, дори и служители в царския дворец.
Времето му е разделено между фотографията и мебелната фабрика и усилено започва да търси помощник. Обучава сина си в тънкостите на занаята. Прадядо ми не се е занимавал с политика, това обаче не важи за сина му Спас. Още като ученик в Техническото училище „Княз Борис Трети” Спас става член на Революционния Младежки Съюз и продължава антифашистката дейност и след като се връща при родителите си. Използва професията на фотограф като прикритие. „През лятото на 1933 започнах работа като професионален фотограф в студиото на баща ми. Често ходех в Ракитово, за да правя снимки. Така имах възможност да се срещам там с наши другари ремсисти и да пренасям революционни материали”, пише той в статия за вестник „Велинградски полет”, публикувана през март 1972 г.
Какво са говорили помежду си баща и син на тема политика можем само да гадаем. Със сигурност Христо Спасов не е пречил на сина си да се занимава с нелегална дейност, а когато фабриката става място са срещи на местната бойна група, той не се е противопоставял. Някъде през 30-те години взима за ученик в студиото Костадин Бояджиев, син на неговия приятел дядо Гурко Бояджиев, и Коцето става негов помощник, колега и дясна ръка в следващите няколко десетилетия.
Събитията около 9-ти Септември 1944 са много бурни не само в обществен, но и в личен план. Спас Спасов е заловен и осъден на смърт, една случайност и голям късмет го спасяват от екзекуция. Облаците се сгъстяват и около мебелната фабрика, която народната власт възнамерява да национализира. „Мебелната фабрика съм построил със средства, които съм спечелил от основната си професия - фотографията” пише Христо Спасов през 1947 до министерството на промишлеността в София.
След национализирането на фабриката, той отново се съсредоточава изключително върху фотографията. В тези години пред обектива му сядат архитект Стефан Манев, един от най-големите изследователи на наследството на Уста Кольо Фичето със съпругата си Донка, родители на художниците Никола и Добромир Маневи; преводачът Николай Попов, съпруг на поетесата Леда Милева, с брат си Милош, зъболекар във Велинград; представители на Светия Синод; местни големци; както и много обикновени граждани. Няма да е пресилено ако кажем, че в архивите на всяко старо велинградско семейство може би има поне една снимка, направена от Христо Спасов.
През 1960 г. умира съпругата му Иванка. Трудно преживява загубата й и след няколко месеца, на 7 януари 1961 си отива и той. Погребан е в старите гробища на квартал Лъджене.
Това е накратко историята на Христо Спасов, пионер на фотографията във велинградския край. Сираче от Кукуш, на когото непознат човек протяга ръка, става уважаван гражданин, създава хубаво семейство, а днес потомците му живеят в България, Гърция, Великобритания и Съединените Щати.
Мария Спасова