Ще си позволя да започна историята отзад напред. 
През 1992 двама зидари запретват ръкави и започват възстановяването на разрушения параклис „Св. Георги“ в местността Гергьовица. Цели три години продължава градежа на храма, в които един до друг работят българин мюсюлманин и българин християнин, Мустафа Налбантов от Корово и Вълко Добрев от Каменица. 

Днес съвременната българска историография показва достатъчно много примери, в които християни и мюсюлмани изграждат с общ труд постройки за своите вероизповедания.
За да се върне към живот този религиозен обект, издигащ се и днес на „Гергьовица“, се случват поредица от интересни събития. Без съмнение откриването му е изключително любопитна история, защото тук се намесва просънуването. Мястото от останките на християнския храм, наричан от хората „Манастирчето“, е просънувано от Яна Пантева. Годината е 1927. Възможно е при преразказа на историята фамилното име на баба Яна да е Пандева, а не Пантева. Просънуването е феномен, който е рядкост, но за да бъдем коректни, но не достатъчно изчерпателни, е редно да споменем, че с просънуване са открити още параклисите „Св. Илия“ северно от Каменица и „Св. Спас“ над Чепино. 
Колкото и странен да изглежда начинът откриване, не без основание можем да поставим въпроса: Защо е изгубена историческата памет и кога? Защо са запазени имената на местностите „Метоха“ при Дорково, „Калугерица“ при Драгиново, а са изгубени местата на религиозно преклонение?
Теренните и археологически проучвания на територията на Чепинско показват значителен на брой религиозни обекти, използвани според откритите в тях предмети и монети до XIV век. Момент в който България губи своята самостоятелност и се превръща в част от Османската империя. Намерените на „Гергьовица“ предмети са отразени в изданието на българското археологическо дружество през 1926-27 година. За откритите там старини пише и Никола Мушнов.
Без съмнение достигането до основите на християнския храм и гробните дарове от трите погребения, едното от които на млада жена, са впечатляващи! Те ни дават изключително ясна представа за живота в Цепинско по време на Втора Българска държава. Предадените в археологически музей – Пловдив наушници, сребърни гривни, пръстен, златна диадема, каквато има върху ктиторските портрети, венециански монети са доказателство за хора с висок ранг във феодалното общество и с местообитание Цепинско. Умишлено назовавам района Цепинско, а не Чепинско, защото тази фонетична промяна се появява не по-рано от XIV век, като местното население използва и двата варианта дори в края на XIX век. 
Около олтара са открити още две погребения и откритите там гробни дарове и днес са от изключителен интерес. В единия от гробовете са намерени голямо количество венециански монети, а сребърният тас с  позлата и грифони представлява олтарен предмет, предназначен за литургични действия за светена вода. Изключително интересна е и керамична плоча с надпис: „В името на отца и сина, изпращам ти йеромонах Куман, Сисоний и Брано Монасий. От мен имаш прошка, но ще реши патриаршеския съд“! Какво се крие зад това послание и за какво е било необходимо решение на патриаршеския съд засега не знаем. В църковната йерархия йеромонах означава ръкоположен свещеник и е равносилно на игумен. А именно игуменът е човека, който управлява живота в манастира. В определени случаи може да бъде и ръкоположен за епископ. Това достатъчно ли е да твърдим, че намерените останки от сграда на „Гергьовица“ са били част от манастирски комплекс? По-скоро да. Многократните разкопавания и строежи са нанесли много щети, за да можем днес да определим с каква големина и с какви функции е бил този обект.
Благодарение на тогавашния директор на музея в Пловдив Борис Дякович находките са съхранени, оценена е тяхната значимост за българската историография и днес можем да ги видим там. Неща, които няма как да притежава земеделецът, овчарят или рударят, който се поти на Сребровръх. И именно положените останки на починалите в близост до олтара са още едно доказателство за тяхната значима роля в обществения живот. 
В спомените на баба Яна от онова време прави впечатление отношението на хората към намереното: „И никой не посмя да посегне на намереното!“. Друга интересна случка помни от детството си внучката на баба Яна, Мария Дункова. 
„Един път дойде баба Янка, радостна, радостна много. Ей, дечица, елате! Днес на посещение горе, в параклиса дойде нащо царче. Дойдоха двама мъже с коне. И единият скочи от коня, дойде и на колене ми целуна ръка!!! И като влезе вътре, другият ме тупна и каза: „Бабо, това е нашият цар, нащо царче. виждаш ли колко е възпитан!“
Дългогодишните археологически проучвания на Родопската твърдина Цепина до този момент не могат да покажат подобни уникални находки. Крепостта Цепина е развита и доукрепена при деспот Алекси Слав, син на сестрата на цар Калоян и зет на латинския император Анри. Тази част от Родопа планина винаги остава привлекателна и важна за завладяване. Но никога не е превзета със сила!  Твърдина, която винаги е била „зестра“, в името на мира и спокойствието на средновековна България. Разглеждайки безспорната стратегическа значимост на крепостта, като „ключа“ за навлизането в Родопите, е логично да предположим, че в и около крепостта е събран елитът на феодалната аристокрация през този средновековен период. Там би трябвало да намерят място след смъртта си духовните лица приближени до владетеля. Защо тленните останки на хора с висока обществена значимост са открити на „Гергевана“? 
За съжаление, голяма част от историческото наследство на Цепинско от периода на Второ българско царство е извън фондохранилищата на Исторически музей - Велинград. Мраморните икони на първоапостолите Петър и Павел от Цепина, открити от Полихроний Сирку, са в Ермитажа в Санкт Петербург, погребалните предмети - в археологическия музей в Пловдив. 
Неколкократните разкопавания и градежи на „Гергьовица“, извършвани извън всички правила на археологията, без съмнение са унищожили информацията за големината на този обект и неговото историческо минало. Намерените предмети обаче са основание проучванията да продължат и в бъдеще да знаем какви тайни е крила през вековете тази местност. И с тяхното разгадаване да продължим да подреждаме парчетата от пъзела: време, хора, събития. 
Стойчо Маров