МЯСТО ЗА ВАШАТА РЕКЛАМА . Тел. 0882 298 008
30 истории от 30 години
Публикувано на 02 Jul 2024 09:46
Преди повече от 20 години Димитрина Късева написа първите си материали за „Темпо“. Дойде с журналистическия си опит от местната телевизия и от областен вестник. Първата рубрика, която създаде през 2005-2006 г., беше „ГЛЕДНИ ТОЧКИ“. В нея събра различни мнения на велинградчани по важни за града и за живота ни въпроси. Тогава все още социалните мрежи не бяха в своя апогей и хората търсеха начини да изкажат своята позиция и гледна точка. През 2011 г. Димитрина Късева направи страниците на „Темпо“ истински шарени и цветни с рубриката си „РОСНА КИТКА“ –
поредица от срещи с хора, които обичат цветята и ги гледат така, както се гледа дете; за радостта да работиш и да създаваш красота в градината; за росните китки, които са цвете за обич, цвете за радост, цвете за дар. От тази рубрика припомняме статията от август 2011 г. за Владимир Въргов – велинградчанин, който е посветил своя живот на цветята. А на Димитрина благодарим за всичко, с което винаги е помагала на „Темпо“!
Ако имам втори живот, пак ще го започна с цветята
За един град се разказват много истории. Всяка е важна като пъзела, който подреждаш. Ако нещо липсва, то картината няма да изглежда цяла и завършена.
Една история, без която Велинград нямаше да е същият, е тази за неговите цветя. Тази история е позабравена от едни, но все още е жива за други. Това е историята за първите цветя, прославили ни по света. Това е историята за един бизнес, процъфтявал, но изчезнал заради времето, прехода, липсата на поглед в бъдещето и заради ред други неща – цветопроизводството. Тази история е и историята на един човек, учил се и работил за цветята на Велинград.
Владимир Въргов сега е пенсионер. Вкъщи има прекрасна градина, пазеща късчета от онова славно цветно минало на Велинград.
„През 1953 г. най-хубавият парк беше Вельова баня. Там работеше покойният Асен Джамбазов. Много добър майстор на цветя. Началник на цветарите беше Стоимен Наков. Тогава се започна и строежът на парка на Мъжка баня. Аз там започнах, после минах къч Комуналното. След казармата постъпих градинар в градската болница. Тя имаше 40 декара имот, нямаше я поликлиниката. Четири години по-късно се създаде „Булгарцвет“. Там започнах работа и до края, над 30 години, работих там и там се пенсионирах.
Вельова баня беше образцов парк. Стоян Делибалтов ръководеше всичко. Първата „жива ваза“, която беше 2 метра, бе направена в Русе, край Данава. Ходихме там и после направихме подобна и във Велинград. При нас идваше много народ да се учи. В Сандански нямаше нищо. Мой колега направи първия парк в Сандански.
„Булгарцвет“ беше един от най-големите цветарски обекти в Европа. Холандците идваха тук да учат. Една година спечелихме всички награди за карамфил. След това 40 холандски специалисти дойдоха тук, за да видят как е възможно да сме спечелили, след като карамфила сме го внесли именно от Холандия. В Канада също много добри цветя сме изпращали и в много други държави, но за съжаление, това производство бе прекратено. Нямаше сметка, а асортиментът ни беше богат – започнахме с карамфил, после рози, гербери, фрезии. Отглеждахме хубави цветя, но учехме асортимент само по каталог. Днес целият този каталог от цветя го има във всеки цветарски магазин. Велинградският карамфил беше прекрасен! Сега всичко е внос, но пък това, което се внася, е превъзходно качество.
За мен разпадането на цветопроизводството не е свързано със съжаление. Точната дума е болка, защото това е болка различна от съжалението. Откак съм напуснал, не съм ходил в оранжериите. Вярно, създадоха се други неща, но това е проза, а не поезия като цветята.
Оранжериите навремето бяха правени по най-съвременните и модерни технологии – отопление с минерална вода и т.н. Заедно с тях се разпадна, за съжаление, организацията на цветопроизводството. В България „Булгарцвет“ беше на нивото на „Тексим“. Когато „Булгарцвет“ беше с 60 работнички, всички държаха изпити и знаеха какво е фотосинтеза. През 70-те години бях в Югославия. Там работеше 35-годишна жена – неграмотна, не можех да я науча термометър да познава, а нашите майсторки бяха много добри. Имаше техникум в Пловдив с добри специалности в цветарството, но тези стари майстори вече ги няма и загубихме технологията. Много сме назад, представата ни за отглеждането на цветя вече е само принципна, а процесът е далеч от стандартното „азот-фосфор-калий“.
В първия цветарски магазин предлагахме три вида булчински букети. Като сравнявам онази аранжировка, тя е била направо смешна в сравнение със съвременните аранжирания. Днес чуждите специалисти учат освен всичко друго и отношение към цветята – приемат ги като живи. Това е друга технология, друг начин на разбиране на цветопроизводството, друга философия. В България това го няма. Когато българинът види кокиче, си казва „Ето идва пролеттта“, а в Япония подобни приказки има за всяко едно цвете – за такава култура говоря. Но това се учи и възпитава с времето. Може би, ако животът ни се подобри, ще започнем и ние да гледаме по друг начин на цветята, а не да ги приемаме само за много скъп букет, който не означава нищо, освен показване на възможности. Ние все още купуваме цветя за повод, няма го това да купиш цвете за себе си.
Хубаво е, че във Велинград традиционните цветя са се запазили. Едно от тях е зеленият интир. Навремето в Каменица не се е мерило кръвно, защото е нямало дом без това цвете. Моловката също е традиционно цвете и за щастие сега неговият асортимент е изключително голям.
Искам ние да сме добри стопани и да пазим. Напоследък се вложиха доста средства в парковете. Прави ми впечатление, че във Велинград и в градините, и по терасите се отглеждат и то доста успешно много красиви и модерни цветя. В моя двор аз пазя някои от старите луковици рози от разсадниците, но те са просто спомени имат сантиментална стойност. По-интересните цветове, които отглеждам, са от луковици, купени от магазини.
Градината ми не е хоби. Това е просто необходимост, но я има и болката, че не може всичко да става, както го разбирам – годинките вече са много. Но аз, ако имам втори живот, пак ще го започна с цветята.“
Почти не задавах въпроси. Само слушах този разказ за миналото, което си струва да познаваш. Слушах, макар че слушането напоследък се оказва доста трудно – искаме да говорим, да говорим, а струва ли си едно такова говорене, ако няма кой да те слуша? А слушах Владимир Въргов и освен за една по-различна история на Велинград, научих и друго: да слушаш означава да знаеш, да познаваш. За да може след време, ако все пак някой друг поиска да слуша, а не само да говори, да има какво да чуе от теб. С годините заради модерните ценности, заради твърде открития ни живот, реален повече в социалната мрежа, отколкото извън нея, не забелязваме, че хората, които имат какво да кажат, стават все по-малко. Те пазят своите знания и спомени и чакат времето, в което ще спрем просто да говорим.
Димитрина Късева
МЯСТО ЗА ВАШАТА РЕКЛАМА . Тел. 0882 298 008
CopyRight Вестник "Темпо" ЕООД , Велинград 2023