През юли - месецът на Празниците на културата във Велинград, в юбилейната ни рубрика „30 статии от 30 години“ ще публикуваме материали, чийто автори са хора, свързани с културния живот в нашия град. Един от тях е г-н Аврам Жерев - учител по литература, директор и училищен инспектор, основател и редактор на педагогическото списание “Учителска трибуна”, дългогодишен председател на Литературния клуб “Никола Вапцаров”, автор на книгите “Бегли портрети на хора напети” (1999), “Доброто го има” (2000),

 “Няма вечна зима, няма вечно зло” (2004), “В началото бе словото” (2005), съавтор на литературни сборници, член на редколегията и съавтор на Енциклопедия “Чепино”. Носител на орден “Кирил и Методий”, почетен медал на СНПБ и плакет-статуетка за принос в културния живот на Велинград. Част от прозата на Аврам Жерев са литературните силуети и портрети на видни велинградчани, част от които през годините са излизали на страниците на вестник “Темпо”. В съзвучие с Празниците на културата публикуваме със съкращения портрета на Димитър Мечев, който почина на 13 юли преди 17 години. 

Учителят-маестро Димитър Мечев

Каква национална и локална - велинградска гордост изпитвахме всички ние, когато нашият ученически духов оркестър и мажоретният състав дефилираха по булевардите и площадите на град Рощок (Германия) през юнските дни на 1983 година! Това чувство е трудно да се изрази с думи! Та това бяха нашите момичета и момчета! Водеше ги и там той, Учителят-маестро Димитър Мечев. Всички музиканти бяха облечени с ефектната и атрактивна Ботева униформа. На калпаците им се очертаваха устремените към висинето пера. А диригентът с дългия тамбур-мажор вихрено развяваше българския трибагреник и отсечено дирижираше оркестъра. Как да не се вълнуваш и гордееш!
Това беше в средата на Европа на международен фестивал на духовите оркестри! И така повече от 38 години (от 1965 г., когато е създаден оркестърът). 46 са вече турнетата му извън България. А концертите и турнетата у нас са стотици. Наградите - национални и международни нямат брой: златни медали, лауреати на републикански фестивали, плакети, грамоти... Удостоен е със званието “Представителен” оркестър.
А като че ли Маестрото е незасегнат, недосегаем от времето. Все така изправен, енергичен, устремен в черния си официален костюм, с редингот или с Ботевата униформа. Папионката - тя е на врата му при концерти в салони... И така десетилетия. Годините са вече 75! Една вече респектираща възраст! Но той е неуморим! Все непокорната къдрава коса като ореол е покрила гордо изпънатата осанка. Посивелите и вече побеляващи къдри се оформят и излъчват мъдрост и човешка стабилност... Челото е издайнически набраздено от житейските тревоги, но духът и ентусиазмът са видими и несломими! Кафявите му очи под стрехата на гъсто обрасли ярко очертани вежди са зорки на репетиции, дефилета, концерти. Те нищо не пропускат, всичко забелязват, а слухът е така изострен, че тоновете на всеки инструмент трябва да са точни като звукове от камертон. Той е потопен в тях. Всичко останало е второстепенно, незабележимо...
Житейското му начало е през 1928 г. в родното Ракитово. Той има една мечта - да учи и възпитава децата. Учителският институт след гимназията му дава пътния лист. Започва в с. Драгиново, но след първата година там, цели 14 той е в Чепино. Избира магистралния си учебен предмет - музиката. Обучава и възпитава, но и сам се учи и упражнява, практикува. Децата навлизат в непознатите дебри на музикалната култура. Тогава започва да се утвърждава като диригент. Училищният хор представя не само училището, но и квартала и града.
Идва 1965 г. Това е началото на неговия триумф. Той създава и десетилетия ръководи ученическия духов оркестър. Започва с 20-30 деца, за да стигне до 80-120 оркестранти. Издирва даровити деца, обучава ги. Привлича колеги. Стига до идеята за създаване на музикална школа. И след много перипетии тя е реалност. Идват професионалисти: Сашо Михайлов, проф. Тонев, Братанов, Шулеков, Цветков, Владовски, Вълчанов, Ламбрев и още, още. Някои се задържат, други по-малко, но школата я има, музикалните инструменти се изучават, овладяват. Преподавателите вдъхновено работят. Велинградските деца правят оркестъра, творят музика, години на упорит труд. Резултатите не закъсняват. Репертоарът се обогатява. Касическите маршове, фолклорните и в последните години правосланти мелодии, оперните увертюри и цели откъси от опери и оперети. Десеткии десетки са пиесите, маршовете, химните...
Пъпът му е вързан за читалището. То е майката, базата за духовна дейност - музикална, театрална. Над 50 са годините, които е посветил на читалищната работа. Несменяем член на ръководството, а повече от половината от тези години е председател на читалищното настоятелство. Той е един от стълбовете на театралния колектив. Много от централните образи на десетките постановки са пресъздадени от него. Шеговито споделя: “Всички роли на царе, генерали и войници бяха мои”.
Маестрото отчита особеностите на времето, на годините, в които живеем. Трудни, много трудни не само за икономиката, не само в материален аспект, а в областта на духовната сфера, по посока на културата. Бездуховността е повсеместна... Но той, Маестрото, не капитулира, не се примирява. Пак е в читалището, на репетиция с оркестъра, на заседание на Общинския съвет, въпреки байгайньовските порядки, когато кепепирът, далаверата, корупцията са главното, а духовността е изоставена на последно място. А Мечев не спира. Защо? Къде е отговорът? Генът ли, възпитанието ли? Неговият дух е възрожденски. Сърцето му не знае покой. Идват нови и нови задължения. Той е избран за съветник - депутат в местния парламент в групата на независимите. Обсъжда и решава въпросите на града, общината. Парливите въпроси често му носят неприятности. Културата е областта, която най-много го занимава. Не винаги успява да й помогне. Но отново е непримирим, настойчив, упорит!
Общественото признание е естествено. Той се радва на одобрение и възхищение на направеното от него. Още през 1985 г. е “заслужил учител”, званието, което най-пълно отразява неговата същност. Това е неговият Живот! И ето сега е почетен гражданин. Това е израз на почиттта към него, защото всичко е за децата, за града, за общината, за България! Заслужено, подобаващо на стореното е това звание!
Мислите го връщат към семейството. Всеки има своя житейска пъртина. Тя трябва да се следва с открито чело, с чисти очи. Неговият пример е завладяващ. Сърцето му е будно. Не е ли това съвременният будител!
Това е той - Учителят-маестро Димитър Мечев! Маестро, както се обръщат към него колеги, оркестранти, читалищни дейци, граждани, близки и познати, изразявайки по този начин и благодарност, и признателност, и възхищение.
Аврам Жерев, януари 2003 г.