Техният живот е история за семейство, род, възпитание, образование, патриотизъм, любов и щедрост към родния край. Те са баща и дъщеря и имат своето заслужено място сред големите дарители на Велинград. Бащата е Тодор Шуманов (18.10.1856 – 28.04.1936), а дъщерята е Цветана Шуманова (3.05.1897 – 10.07.1986). 
Архивите на Исторически музей – Велинград сочат, че Тодор Христов Шуманов е роден в село Каменица, в семейството на Христо и Екатерина Шуманови.

 В родното си село получава основно образование, работи като младши и старши горски стражар. През 1880 г. създава семейство със Здравка Петкова Кафеджиева и имат 6 деца. През 1886 г. семейството се преселва в село Лъджене.
През 1898 г. Тодор Хр. Шуманов регистрира търговска фирма и се заема с търговия с дървен материал. Данни за дейността му като предприемач и търговец се съдържат в неговия личен архив, предаден през 1976 г. в Държавен архив – Пазарджик от внучката му Иванка Кирчева. Този архив показва размаха и далновидността на Тодор Шуманов в бизнеса: занимава се с добив и търговия на дървен строителен материал, подпомага с траверси изграждането на железниците, доставя обли подпори за рудодобив в мините, дървен материал за строежи. През 1909 г. в съдружие с пловдивчанина А. Евстатиев построяват парна дъскорезница в местността Юндола, през 1918 г. придобива право да добива дървен материал и от Тревненския Балкан. Това е време на бурно икономически развитие на България, а Чепинският край също се променя с бързи темпове. В книгата си „Времената се менят“ (1998)  Илия Шуманов пише: „Неговите лични амбиции и интереси са израз на амбициите и интересите на онова патриотично поколение българи, които са съвременници на току-що освободената българска държава.“
Тодор Шуманов участва активно не само в стопанския, а и в обществения живот в Лъджене. През 1893 г. е сред основателите на първото читалище в Лъджене и дълги години е в неговата управа като касиер. Избран е за общински съветник. Заема длъжността кмет на Лъджене два пъти – през 1901 и 1927 г. Член е на Демократическата партия с водач Петко Каравелов и през 1913 г. Тодор Шуманов е избран за народен представител.
Като един от първенците в Лъджене Тодор Шуманов

е взел активно участие в решаването на редица важни за селото и за Чепинския край проблеми. В спомените на дългогодишния секретар-бирник  на Лъдженската община Васил Теофилов Попов четем, че Тодор Шуманов е сред групата видни представители на Лъджене, която през 1894 г. посреща тук министър-председателя Стефан Стамболов и го убеждава да започне строителство на шосе от Пазарджик до Чепино – събитие, което дава огромен тласък за развитието на Чепинския край.  През 1908 г. Тодор Шуманов заедно с кмета на Лъджене Илко Хрисчов агитира министъра на вътрешните работи Михаил Такев да помогне за построяване на водопровода, по който Лъджене получава вода от извора Клептуза.
Тодор Шуманов записва името си в историята на нашия град и с един щедър жест: през 1902 г. той дарява свой имот за създаването на днешния Боров парк. Ето какво пише Илия Шуманов: „През 1902 г. по негова инициатива и върху негов имот е засаден боровият парк около Мъжка баня, в подножието на хълма, върху който е построен почивният дом на професионалните съюзи, наречен „Двореца“. Така Тодор Хр. Шуманов пръв се отзовава на актуалния повик на Общината за залесяване на околностите. Дори сега при транзитно прекосяване се любуваме на тази просторна градина, доразвивана и осъвременявана от местната паркова администрация в условията на по-развито съвременно градинарско изкуство и стопанисване“. По желание на Тодор Шуманов върху неговите ниви са засадени бял и черен бор и те дават името на парка. Боров парк и днес е любимо място за разходки на велинградчани и на гостите на курорта. Всички те преминават и покрай скромния паметник, който пази паметта за тримата големи дарители, дали свои земи за създаването на парка: Тодор Шуманов, Илия Малинов и Георги Чолаков - Дядо Даскал.
Същият дух на дарителство в полза на местната общност родителите Здравка и Тодор Шуманови възпитават и у своята дъщеря Цветана. Тя учи в Лъджене и Пловдив, 3 години учителства в родното си село, а после любовта към плетенето, шиенето, тъкането, бродирането я отвежда в Модната академия в Дрезден и към специализиране по машинно тъкачество в Лайпциг, Германия. След това започва да учи медицина в швейцарския град Берн, като успоредно с това води часове по ръкоделие и постъпва във фабрика за текстил и бродерия. Получава диплома за рентгенов техник в Цюрих. През 1932 г. се омъжва за Константин Дамянов от Банско и година по-късно заминават за САЩ, където живеят в град Нортфийлд, щата Масачузетс. Цвета прекосява океана заедно с колекцията си бродерии, купува стан, започва да тъче и в разгара на голямата икономическа криза отваря малко магазинче със стоки, в които вплита багрите и красотата на българските шевици. Тя прави над 100 изложби в различни американски градове, включително Ню Йорк, изнася лекции, прави копия на картини на любимия си художник Владимир Димитров-Майстора, извайва скулптури. Звезден миг за нея е 14 декември 1955 г., когато на церемонията по приемането на България в ООН нашата съгражданка Цветана Шуманова-Дамянова носи българския флаг в собственоръчно ушита и избродирана национална носия. 50 години тя популяризира българското изкуство в САЩ, 17 пъти се връща в България, а през 1972 г. прави първата си изложба в читалището в кв. Лъджене във Велинград.
След смъртта на съпруга й през 1977 г. Цвета продава техния дом в САЩ и поема по обратния път през океана към „мило дома“, както винаги е наричала родния си Велинград. „С параход донесе станчета и платове, шевици и плетива, скулптури, изработени лично от нея с единственото желание да ги дари „в памет на мама и тате“, спомнят си през 2006 г. на страниците на „Темпо“ нейните роднини Виолета и Димитър Разсолкови. И още от техния разказ: „Леля Цвета даваше без да говори на кого и колко, като казваше „Каквото дава едната ръка, другата не бива да знае“… Приживе тя не парадираше с направеното от нея и не се радваше на особена почит. Но не е забравена от фонд „13 века България“ и е вписана в златната му книга на дарителите в България като един от най-големите дарители“.
Цветана Шуманова-Дамянова прави дарение от 15 000 щатски долара за община Велинград и 10 000 долара за община Банско – „за развитие и обогатяване на материалните и духовни ценности на българския народ“. Със съдействието на тогавашния Комитет за култура, чийто правоприемник е Националният дарителски фонд „13 века България“, през 1982 г. в центъра на Велинград е построена сградата, която велинградчани наричат Къщата на Цвета. Имотът с площ от 833 кв.м. и двуетажна масивна сграда с площ 390 кв. м. е актуван като частна държавна собственост. Дълги години той се стопанисва от НДФ „13 века България“, а през 2017 г. поради „отпаднала необходимост“ Областната управа - Пазарджик го  дава за стопанисване за срок от 10 години на Община Велинград. Историята на сградата и дарението заслужават допълнително и задълбочено проучване.
През годините Къщата на Цвета се превръща в пространство за култура във Велинград и в дом на  Хдожествената галерия към Историческия музей. Дарените от Цвета Шуманова тъкани, картини, скулптури, плетива са предоставени на музея във Велинград, а становете на Художествената академия в София.

ИМ-Велинград следва волята на дарителката сградата да бъде център за развитие на традиционните занаяти: през май 2017 г. са отворени ателиета за тъкане, грънчарство, дърворезба, работа с плъсти, които пазят и продължават традицията на местните занаяти. На Цвета Шуманова велинградският музей посвещава изложба с точното име - „Дарителката“, а Националният дарителски фонд „13 века България“ прави паметник, поставен на нейния гроб.
Дарението си Цвета Шуманова прави в памет на своите родители: „Техният живот заслужава да бъде възпоменат като дарители на Велинград. Моят баща – Тодор Христов Шуманов и четирима още жители са основатели на Лъджене. Бил е дълги години кмет, общественик и приятел на Алеко Константинов, който, в книгата си „През март в Чепино“, споменя гостоприемството, отдадено му от семейство „Ш“ (Шуманови). Това е моят баща.“ 
Ако можеше да види дареното от Цвета, сигурно нейният баща с не по-малка гордост би казал „Това е моята дъщеря.“ Личности като Тодор и Цветана Шуманови са гордост за нашия град - баща и дъщеря, които са пример за истински дарители.
Елена Баева