„СПОДЕЛЕНО“ е името на рубриката на д-р Александър Попов, която от 2002 г. започна да излиза на страниците на вестник „Темпо“. Идеята беше негова, защото искаше да сподели с читателите част от всичко, което го вълнуваше за българската политика, история, култура... Колко са хората с неговата политическа биография - народен представител от Седмото Великото Народно събрание, подписал новата Конституция на Република България през 1991 г., които са продължили да споделят със своите съграждани спомени, идеи, идеали? 

Д-р Александър Попов беше убеден демократ, живееше и пишеше като такъв. В интервю за „Темпо“ през юли 1994 г. сподели, че „Не трябва да губим вяра в способността на нацията да излъчи своите достойни водачи“. 30 години по-късно тези негови думи звучат все така актуално, а обществото ни  все така продължава да търси достойните си водачи... 
За „Темпо“ е чест, че д-р Александър Попов беше наш автор! На 6 септември 2024 г. се навършиха 3 години от неговата кончина.  Да си спомним за него с този текст от 2002 г.:

СПОДЕЛЕНО

Напоследък се заговори за изменение на конституцията. Бях сред народните представители, които я подписаха на 12 юли 1991 г. Затова ще се върна към онези събития, съхранени в паметта ми.
Два месеца по-рано 39 депутати от СДС напуснаха заседанията на Великото Народно събрание. В декларацията си те поискаха неговото незабавно разпускане и провеждане на парламентарни избори през юли. Националната конференция на СДС от 19 май ги подкрепи с категорично решение. Останалите в парламента стотина депутати от СДС отхвърлиха решението. Заявиха, че ще продължат да работят над проекта за нова конституция до 17 юли и определиха краен срок за парламентарни избори през септември. Подобно решение взе и Събранието. Така невръстната още шестмесечна коалиция се разпадна. Бях сред ония, които не се подчиниха на политическата централна и постъпиха според личната си преценка - по разум и съвест.
Срещу нас се надигна мощен протест с кресливи агитки и живи вериги около парламента. Необуздани участници в многолюдните митинги налитаха и на бой. Видна поетеса ни прокле: „Да се вцепени ръката, подписала тая конституция - смъртна присъда за родината!“. В нашия избирателен район новоизлюпен партиен лидер заяви пред местния вестник: „Конституцията е недоносче, рожба на склерозирали мозъци.“
Всъщност текстовете й бяха съобразени с препоръките на видни европейски конституционалисти. Бяха застъпени почти дословно принципите на Международната харта за правата на човека. Конституцията утвърди политически плурализъм и свободната стопанска инициатива, обяви частната собственост за неприкосновена. С новия основен закон ни приеха в Съвета на Европа. Послужи и за образец на други бивши социалистически страни, заели се да възстановят демократичните си институции.
В деня на подписването съгледах на покрива на Университета огромен транспарант, на който пишеше: „Конституция-проституция!“. Ония, които го държаха, едва ли я бяха чели. Беше им втълпено, че конституцията е комунистическа и те бяха повярвали. Свободата на мисълта и словото е велико завоевание на демокрацията, но при едно условие - способността да мислиш със собствената си глава. В подобни обстоятелства английският философ и историк Томас Карлайл (1795-1881) бе изрекъл: „Не вярвам в колективната мъдрост на индивидуалното невежество“.
По-късно най-строгите съдници на конституцията се клеха в нея, обвиняваха противниците си, че не я спазват и се жалваха от тях пред Конституционния съд. Една част от групата на 39-те напусна СДС, друга бе прогонена.
Никое човешко дело не е съвършено, не може да бъде съвършена, недосегаема и вечна и конституцията. Затова в глава девета е посочена процедурата за нейното изменение и допълнение. Щом политическата реалност го налага, всяко Обикновено Народно събрание може да промени важни постановки, стига да постигне необходимото съгласие. В Европейския съюз обсъждат дори идеята за обща европейска конституция.
Споделеното тук е част от най-новата история на България. Време е да го осмислив. Нали още в древността е казано: „Historia magistra vitae“ („Историята е учителка на живота“).
д-р Александър Попов, 2002 г.