Преди няколко дни се върнах от екскурзия до гр. Върнячка баня, Сърбия. Не искам да правя сравнения и да се изпада в излишна полемика там какво е, тук какво е. Единствено ще споделя впечатления от един СПА курорт в съседна държава. 
Първото ми усещане не беше хубаво. Тесни улици, няма тротоари, отново прах, но пък не виждах отпадъци на всеки ъгъл. Свръхстроителство точно като при нас - хотели, кооперации, общо взето позната картинка.

 И те имат хубави и лъскави хотели, а цените са една идея по-добре отколкото в България, но не е сериозна разликата. 
На следващия ден дойде време за разходка и естествено да видим парка, за който бях проверил предварително, че е хубав, както и централната част.
Със стъпването на площада видях хълма Църквено бърдо - останах поразен. Огромен алпинеум, с няколко водопада и река, която се спуска по хълма, а на върха театър (лятно кино на нашенски). 

Изплуваха детски спомени и носталгия в мен. Сетих за нашето кино, а там това, приличаше досущ на велинградското, та дори и вратите бяха същите железни, решетъчни... Изплува и споменът за парка под под Бор, фонтана на стълбите и рекичката с витите алеи от объл дребен камък, от който бяха изградени и будката на обущаря в края на горната алея...
А там, в Сърбия през целия център на градчето течеше рекичка, социализирана, както е модерно да се казва в днешно време. След което стигнахме до същинската част на парка. Наистина парк с огромни размери, нещо като този в гр. Сандански, подреден, изчистен, без особени разлики с парковата растителност при нас, но пък добре аранжиран и окастрен. В парка имаше и бронзови статуи - бюстове на местни и национални видни личности, поети, учители, журналисти, актьори и т.н. Просто хората си пазят историята и се стараят да я помнят, такова впечатление остави у мен тази алея от местни герои.
В центъра на парка, пък беше разположена тяхната „Курортна политика“, с размерите на голяма гимназия. Във фойето бе изложен макет с всички етажи и къде какво е разположено, рекламираха модерна техника за балнеолечение. Също така широко бе рекламиран бе „Мост на влюбените“, който представлява най-обикновен каменен мост със заключени катинари по парапетите, но пък на всяко кръстовище имаше табела с указания как да го намериш.
Но това, което наистина ме удари в земята, бе уважението към водата, която реално е поминъкът на този град. Всички извори бяха добре маркирани, с изградени зали на водата, където човек може да налее вода. Бяха сложили цена, около 30 стотинки за литър, но никой не наблюдаваше, хората оставяха пари на масата до входа, без да се притесняват, че някой ще ги вземе. Сложени пейки, на които седяха местни хора на раздумка. 
Веднага се сетих за покойната София Ключкова и желанието й за създаване на музей на водата. Признавам си, че до този момент не осъзнавах каква може да бъде ползата от такъв музей и какво всъщност ще представлява. Е, вече го разбрах и започнах да мечтая и аз....
Антон Бояджиев