В обширната си и интересна статия Д. Димитров предлага своето виждане и тълкуване на някои факти в летописа на Методи Драгинов, съпоставени с многобройни наши приписки и други исторически събития от XVII в. и полемизира с холандския османист Михаел Кил поради негови погрешни изводи за ислямизацията в Чепино.
По повод тълкуването на някои факти и направените изводи бих искал да обърна внимание за следното:
I. Турската империя води продължителна война от 1645 до 1669 г. с Венеция за о. Крит. Най-бързо и най-лесно може да се стигне до Крит като се тръгне от Морея (Пелопонес). И съвсем естествено е в летописния разказ да се говори за Мора (Морея). Но там се споменава и войска, изпратена с кораби. Погрешно е да се смята, че е имало две войни - една за Морея и друга за Крит. Според летописа турската войска пристига в Чепино около 25 април (Гергьовден) и една част останала, за да насилва населението да приеме исляма, а основната част от еничарите продължили своя път към Морея.
Изводът, че “събитието е станало през 1666 г.” не е погрешен, а е логичен и точен, защото “през май 1666 г. османците потеглят от Морея и на 3 ноември Фазъл Ахмед паша дебаркира в Канея” - пристанищен град на северния бряг на Крит. А през 1669 г. след 24-годишна война с цената на големи жертви и загуби те успяват да завладеят главния му град Кандия и целия остров (История на Османската империя под редакцията на Р. Мантран).
Предположението на Д. Димитров, це описаните събития в летописа са станали през 1687 г. по време и във връзка с битка за Никопол и т.н. е неубедително и в пълно противоречие със съдържанието на летописа и с други сведения, които потвърждават достоверността му. II. За дълъг период от време цифрите, числата и датите в българската книжнина след нейното възникване по стара традиция са отбелязвани с букви, придружени с особени знаци, поясняващи, че те имат числена стойност.
В края на Попметодиевия летописен разказ (Ст. Захариев, Описание) годината на събитието е отбелязана само с две букви с числена стойност съответно 1000 и 600. Несъмнено следващите букви с числена стойност са били изтрити или откъснати. Затова Захариев пояснява: “Това събитие е станало в 1657 г. по времето на султан Мехмед IV, когато ся бе подвигнала война в гърция с венецианците”. Следователно не може да става дума за някакъв анахронизъм по отношение начина на отразяване годината на събитието в разказа. III. Текстът на летописа, публикуван от Захариев, явно е бил редактиран, но тъй като оригиналът е загубен, не можем днес да преценим какво в текста се дължи на редакторска намеса и какво се дължи евентуално на погрешно разчитане или преписване на оригинала. Затова аз приемам много резервирано твърдението за анахронизми в текста на летописа. Не е вярно, че по времето, когато е писан летописа, не е имало практика да се употребяват арабските (индийските) цифри в писмената реч. Ето няколко примера: върху сахан от Устово във фонда на НЕМ при БАН има надпис “Стамат Янкул 1618”; върху тас от Райково - “хаджи Гиорги 1673”, върху сахан от видин - “Пачо Мито 168...” и т.н.
IV. Летописният разказ на М. Драгинов и другите два документа Баткунският и Беловския не са “резюмета на прочетената книга на Ст. Захариев”. Вярно е, че между тях има много общо, но има и различия, които не биха могли да съществуват, ако наистина са резюмета от печатания текст на Летописа. Още повече, че “беловският документ”, публикуван най-напред като лист от хроника, намерен в с. Голямо Белово, се датира от началото на XIX век. Освен това в последния открит вариант на “беловския разказ” е отбелязано по кое време и от кого са правени преписи. Летописът на М. Драгинов, Баткунският и Беловският са разгледани и съпоставени от П. Петров и той убедително доказва тяхната автентичност.
V. За неплащането на черковна такса от чепинци. Захариев пише, че едно от условията чепинци да се подчинят на турските завоеватели в лицето на Лала Шахбедин е било: “да не зависят от друга черковна власт, а сами са си ся управляват духовно”. И допълва: “Това последне преиущество и до днес имат останалите непотурчени помаци българе, защото двамата техни свещеници съ самовластни, те ся ръкопологат от който Владика искат и неплащаха никоя правдина на Агатоникийскийт Епископ в градът внито после ва пловдивските митрополити...”. Следователно не може да се мисли и говори за някаква “самостоятелна църква” в Чепино.
Пловдивските владици не са били доволни от това, че не получават никакви приходи от чепинските черкви и затова са ги наклеветили пред турската власт. Разбира се, тази клевета е била само повод да се ислямизират част от българите в Чепино.
Александър Арнаудов
(Със съкращения)