Кирило-Методиеви дни в чест на юбилея
Публикувано на 19 May 2009 17:44
Училището, което носи имената на братята Кирил и Методий, отбелязва 120 г. от своето създаване с Кирило-Методиеви дни. Те започнаха на 12 май със състезание между петокласници, които показаха какво знаят за историята на СОУ “Св.св. Кирил и Методий”. През изминалата седмица се състояха спортни състезания по волейбол и футбол, в които се включиха и ученици, и учители.
Тази седмица Кирило-Методиевите дни продължават с няколко изложби: фотоизложба, изложба на икони и рисунки на ученици, изложба на цветя. На 21 май, когато е кулминацията на тържествата, сутринта ще има рисунка на асфалт и традиционната щафета, а вечерта учениците и учителите от СОУ “Св.св. Кирил и Методий” ще направят факелно шествие, което ще завърши на площад “Н. Гяуров”.
Във връзка с юбилея в училището се проведе и конкурс за есе на тема “Пътят, който ни води към познанието”. Публикуваме есето на Виолета Златарева, което журито класира на първо място.
Пътят, който ни води към познанието
Човек е устроен така, че за да придаде смисъл на живота си, вечно се стреми към нещо. Поставя си цели, били те малки или големи, достижими или не. И вървейки към всяка една, губейки или осъществявайки мечтите си, в крайна сметка разбира, че всяка една е била стъпало, отсечка от пътя, който ни води към познанието. Той е различен за всеки от нас, а аз ще се опитам да ви разкажа за своя. Родих се на този свят, притежавайки единствено инстинктите си - да се храня, да плача, да дишам. С течение на времето обаче научих за това прекрасно, топло и меко нещо, което започнах да наричам мама. Научих, че високият до небето човек с най-силните ръце, е моят татко. Те разгърнаха пред мен едно ново измерение, изпълнено с вълнения. Подкрепяха първите ми стъпки, радваха се на всяка моя дума. И най-важното - помогнаха ми да разбера какво е обич, какво е да си справедлив и искрен, а аз прегърнах урока им, защото той бе основата, върху която започнах да градя останалата част от живота си.
Годините отлитаха неусетно и вече бях ученичка. От мига, в който ги видях, се влюбих в сградата и хората. Изпълни ме онова светло усещане, нетърпеливостта, желанието да знам всичко. Любимата учителка ме водеше към така жадуваните необятни хоризонти, скрити в книгите. В тях намирах убежище от света, който не разбирах. За съжаление обаче, колкото повече четях за него, толкова по-далечен ставаше той. Живеех някъде из страниците, далече от всичко, което ме заобикаля. В един прекрасен летен ден, който си спомням добре, сякаш преосмислих нещата. Сякаш от нищото получих просветление. Големият нежен слънчев лъч, който падаше върху лицето ми, ми донесе поредният урок. Бях чела толкова много за него, за спектъра на светлината, за ъгъла, под който пада, за скоростта му и още куп други научни подробности, но точно в този момент си помислих “Боже, колко е хубаво!”. И наистина беше. Той не се нуждаеше от обясненията ми, а просто го имаше и беше прекрасно. Разбрах, че в книгите не е написано всичко и че животът трябва да се живее тук и сега. Да се радваме на всеки дъх, всеки ден и всяка усмивка.
До мен са вървели и са си отивали много хора, които съм наричала приятели. Всеки със своите постъпки ме е дарил с нещо. Тези, които ме предадоха, ме научиха на предпазливост. Направиха ме по-силна, накараха ме да разбера, че аз съм себе си, независимо от другите и че трябва да остана такава. Тези, които макар и малко, и днес вървят редом с мен, рамо до рамо, не престават да ми напомнят, че след нощта идва ден, след бурята - слънце. Правят ме по-щастлива, а когато човек е щастлив, е и по-добър.
Като всеки и аз съм се влюбвала. От първите, най-чистите детски трепети съм запазила в сърцето си спомена за онова момченце - най-умното и най-доброто. Онова момченце с красивите очи и още по-красиви мечти. То обаче е вече почти мъж. Различен, непознат, навяващ само спомена за онова, което беше. Той ме научи, че хората се променят. Независимо дали искаме или не, независимо колко тъжно е. И все пак понякога, когато го погледна, пак виждам хлапака, който беше. В зениците му проблясва онзи, живият пламък, с който говореше как ще спаси света, за миг. Само за миг. Сега обаче друг е до мен, за да ме утеши и да ми напомни, че винаги има една нова любов. Но аз се научих. Вече знам. Не че ме лъже с нежните си, вечни обещания. Виждам, усещам, че наистина вярва в тях, но съм наясно - и той ще се промени. Ще отмине и това. Но не, въпреки че ще боли, аз няма да пазя сърцето си. Напротив. Ще вложа всичко от себе си, ще му го поднеса на златен поднос, защото животът е, за да се живее, за да се изстрада всяка секунда. Както някой наистина умен човек е казал “Работи така, сякаш не ти трябват пари. Танцувай така, сякаш никой не те гледа. Обичай така, сякаш никога не си бил нараняван”. Може да ви звучи глупаво, може би така ще ми се струва и на мен самата след време, но ако не даваш сто процента от себе си, не е ли като да си наполовина жив?
Мои близки си отиваха през годините. Всичките им познати се събираха, за да ги изпратят в последното им пътуване. Всички плачат над безжизнените тела, а аз, вече изплакала сълзите си - гледах. Виждайки хората, разбрах, че сълзите на повечето са или от егоизъм, или фалшиви. А те самите ги оставяха да се стичат, дълбоко убедени, че скърбят за умрелия. Най-близките плачехме, защото знаехме, че ще ни липсва усещането да сме с починалия, заради празнотата, която остава вътре в нас - плачехме за самите себе си. Останалите пък, поднасящи “искрени” съболезнования, не преставаха с коментарите си за присъстващите, за цветята и дори за мъртвеца. Не ме виждаха, но аз ги чувах и звучаха толкова пошло. Аз отново заридах, само че за живите, защото разбрах, че и те са пътници като него. Разбрах, че лицемерието не се плаши дори от смъртта.
За кратките 16 години, в които съм на този свят, преживях много. Като всеки човек си поставям цели, мечтая, опитвам се да открия смисъла на съществуването си. Сега съм едва в началото на пътя, който води към познанието, но научих нещо - никога няма да стигна до крайната точка. Звучи обезсърчаващо, но не е, защото разбрах, че то е пътят. Остава ми само да продължа да вървя.
Виолета Златарева
Във връзка с юбилея в училището се проведе и конкурс за есе на тема “Пътят, който ни води към познанието”. Публикуваме есето на Виолета Златарева, което журито класира на първо място.
Пътят, който ни води към познанието
Човек е устроен така, че за да придаде смисъл на живота си, вечно се стреми към нещо. Поставя си цели, били те малки или големи, достижими или не. И вървейки към всяка една, губейки или осъществявайки мечтите си, в крайна сметка разбира, че всяка една е била стъпало, отсечка от пътя, който ни води към познанието. Той е различен за всеки от нас, а аз ще се опитам да ви разкажа за своя. Родих се на този свят, притежавайки единствено инстинктите си - да се храня, да плача, да дишам. С течение на времето обаче научих за това прекрасно, топло и меко нещо, което започнах да наричам мама. Научих, че високият до небето човек с най-силните ръце, е моят татко. Те разгърнаха пред мен едно ново измерение, изпълнено с вълнения. Подкрепяха първите ми стъпки, радваха се на всяка моя дума. И най-важното - помогнаха ми да разбера какво е обич, какво е да си справедлив и искрен, а аз прегърнах урока им, защото той бе основата, върху която започнах да градя останалата част от живота си.
Годините отлитаха неусетно и вече бях ученичка. От мига, в който ги видях, се влюбих в сградата и хората. Изпълни ме онова светло усещане, нетърпеливостта, желанието да знам всичко. Любимата учителка ме водеше към така жадуваните необятни хоризонти, скрити в книгите. В тях намирах убежище от света, който не разбирах. За съжаление обаче, колкото повече четях за него, толкова по-далечен ставаше той. Живеех някъде из страниците, далече от всичко, което ме заобикаля. В един прекрасен летен ден, който си спомням добре, сякаш преосмислих нещата. Сякаш от нищото получих просветление. Големият нежен слънчев лъч, който падаше върху лицето ми, ми донесе поредният урок. Бях чела толкова много за него, за спектъра на светлината, за ъгъла, под който пада, за скоростта му и още куп други научни подробности, но точно в този момент си помислих “Боже, колко е хубаво!”. И наистина беше. Той не се нуждаеше от обясненията ми, а просто го имаше и беше прекрасно. Разбрах, че в книгите не е написано всичко и че животът трябва да се живее тук и сега. Да се радваме на всеки дъх, всеки ден и всяка усмивка.
До мен са вървели и са си отивали много хора, които съм наричала приятели. Всеки със своите постъпки ме е дарил с нещо. Тези, които ме предадоха, ме научиха на предпазливост. Направиха ме по-силна, накараха ме да разбера, че аз съм себе си, независимо от другите и че трябва да остана такава. Тези, които макар и малко, и днес вървят редом с мен, рамо до рамо, не престават да ми напомнят, че след нощта идва ден, след бурята - слънце. Правят ме по-щастлива, а когато човек е щастлив, е и по-добър.
Като всеки и аз съм се влюбвала. От първите, най-чистите детски трепети съм запазила в сърцето си спомена за онова момченце - най-умното и най-доброто. Онова момченце с красивите очи и още по-красиви мечти. То обаче е вече почти мъж. Различен, непознат, навяващ само спомена за онова, което беше. Той ме научи, че хората се променят. Независимо дали искаме или не, независимо колко тъжно е. И все пак понякога, когато го погледна, пак виждам хлапака, който беше. В зениците му проблясва онзи, живият пламък, с който говореше как ще спаси света, за миг. Само за миг. Сега обаче друг е до мен, за да ме утеши и да ми напомни, че винаги има една нова любов. Но аз се научих. Вече знам. Не че ме лъже с нежните си, вечни обещания. Виждам, усещам, че наистина вярва в тях, но съм наясно - и той ще се промени. Ще отмине и това. Но не, въпреки че ще боли, аз няма да пазя сърцето си. Напротив. Ще вложа всичко от себе си, ще му го поднеса на златен поднос, защото животът е, за да се живее, за да се изстрада всяка секунда. Както някой наистина умен човек е казал “Работи така, сякаш не ти трябват пари. Танцувай така, сякаш никой не те гледа. Обичай така, сякаш никога не си бил нараняван”. Може да ви звучи глупаво, може би така ще ми се струва и на мен самата след време, но ако не даваш сто процента от себе си, не е ли като да си наполовина жив?
Мои близки си отиваха през годините. Всичките им познати се събираха, за да ги изпратят в последното им пътуване. Всички плачат над безжизнените тела, а аз, вече изплакала сълзите си - гледах. Виждайки хората, разбрах, че сълзите на повечето са или от егоизъм, или фалшиви. А те самите ги оставяха да се стичат, дълбоко убедени, че скърбят за умрелия. Най-близките плачехме, защото знаехме, че ще ни липсва усещането да сме с починалия, заради празнотата, която остава вътре в нас - плачехме за самите себе си. Останалите пък, поднасящи “искрени” съболезнования, не преставаха с коментарите си за присъстващите, за цветята и дори за мъртвеца. Не ме виждаха, но аз ги чувах и звучаха толкова пошло. Аз отново заридах, само че за живите, защото разбрах, че и те са пътници като него. Разбрах, че лицемерието не се плаши дори от смъртта.
За кратките 16 години, в които съм на този свят, преживях много. Като всеки човек си поставям цели, мечтая, опитвам се да открия смисъла на съществуването си. Сега съм едва в началото на пътя, който води към познанието, но научих нещо - никога няма да стигна до крайната точка. Звучи обезсърчаващо, но не е, защото разбрах, че то е пътят. Остава ми само да продължа да вървя.
Виолета Златарева
Велинград тел: 0876521487
Продава апартаменти във Велинград
CopyRight Вестник "Темпо" ЕООД , Велинград 2023