За всеобща радост излезе от печат една искрена, човешка, философска книга - стихосбирката на д-р Атанасов “В пътеката към себе си”. Изненадах се, защото смятах, че негово амплоа е сатирата.
Евтим Евтимов написа избрани песни и забогатя, както сам казва в “Хляба на поета”. Но не с пари, а с народна обич, защото хората запяха стиховете му в песни. И г-н Атанасов в “В мравуняка” казва, че няма да стане “парично заможен”, но е богат с римите.
Искам да изкажа скромното си мнение за прочетеното като ценител на поезията. В стихосбирката има обширна изповедно-биографична част, отразено е ежедневието, лични преживявания и чувства. Социалният опит на поета му позволява задълбочено познаване на човешката природа, всяко наблюдение се преосмисля. Г-н Атанасов държи на поетичната си репутация и това личи от високите му изисквания към външното оформление на книгата и към нейното съдържание.
Темите, които засяга, са вечните теми на живота, блика любовта към най-близките същества и носталгията по родната стряха и отминалото детство. В “Белези” казва, че не съжалява, че животът му е бил труден и го е белязъл с много физически и душевни рани. Би съжалявал само, ако след себе си остави “надежди посечени”, “любов неизречена”.
Призовава да акумулираме повече любов и обич около себе си. Човекът е щастлив, когато е обича и е обичан. Както казва проф. Боян Пенев: “Когато на моя гроб дойде човекът, когото обичам, тогава аз ще бъде безсмъртен!”. Точно в днешното “обременено” по думите на Л. Атанасов време, ни е нужда човешка топлина, сродна душа и “пътечка трябва, и някой да чака”. А то отвсякъде вее хлад, студ, безразличие: “от студ ще умрем ний, божите раби”.
Друга тема е смъртта, преходността и краткостта на човешкия живот. Всеки ден звездата на някой угасва. Поетът не е готов за Отвъдното, има неизпълнени задачи: “стихът ми недовършен, лозите неподрязани”. Но има и продължение на своето Аз - внукът му ще допише стиховете “и даже по-възвишено”.
Особено ми хареса стихотворението “Пътуване към себе си”, което има сходство със заглавието “В пътеката към себе си”. Много е трудно да намериш пътека към себе си, да преоткриеш своята същност, да осъзнаеш кой си и защо си живял. Поетът ни съветва да не се крием в чужда сянка, споделя, че при своята сянка се чувства “по-истински и близко до Аза” и не ще да знае за сетния час, защото “живее достойно чрез Бог и Парнас”.
В “Сто яростни коня” предлага алтернатива: да поемем пътя на баровеца с лъскавата кола и лъвското държание - човек, престъпил чертата, кривнал от правия път, с меркантилни цели или второто решение: да водим честен и достоен живот, изпълнен със смисъл.
Последното желание на поета е да бъде лист от “Дървото на Орфей”. В моята представа това е дърво на изкуството и всеки творец има там свое място, свой лист. Любен Атанасов иска да го търсим там, сигурен е, че листото, даже и обрулено, ще искри в багри под дървото и “там ще се намерим с мойта песен”. Така е, поетите се овековечават с творчеството си.
Искам да пожелая още успешни книги на д-р Атанасов, защото тази безспорно е успешна. Успех!
Катя Шулева
Искрена и човешка книга
