Да не забравяме освободителите си
Публикувано на 06 Jan 2015 09:35
В резултат на Руско-турската освободителна война 1877-1878 г. България се освободи от петвековното турско робство. Българското племе стана народ, а България - държава. Тя се появи на картата на Европа. Един от поводите на войната е жестокото потушаване на Априлското въстание от 1876 г., предизвикало възмущението на прогресивната общественост в цяла Европа и особено в Русия. Принос за Освобождението ни има и Българското опълчение, състоящо се от 12 дружини със 7444 души, а и целият български народ, който по време на войната активно подкрепя освободителите. Това е най-значимото събитие за България през 19 век. Многовековните борби и мечти на народа ни за свобода и самостоятелна държавност се сбъднаха. Край на робството, на ангарията, на духовния и физически геноцид. Това беше съдбата и историческият шанс на България. Много народи не са имали такъв и са останали в тъмнината на историята. Това можеше да сполети и нашия народ и сега да бъдем само географско понятие.
Този исторически феномен остави трайни и незаличими следи в българският национален дух. Масово и спонтанно по цялата българска земя потомците честват годишнините на тази освободителна епопея и почитат паметта на десетките хиляди руски войни и българските опълченци, загинали за освобождението ни. Много спомени и легенди се предават от поколение на поколение за Освобождението и в нашия край.
След падането на Плевен и освобождението на София, Освободителната война се развива по-динамично. Претърпяла редица поражения, турската армия отстъпва. Руското командване, разположено с военни части в района на Белово - Мененкьово, получава донесения, че турската войска и скитащи башибозушки групи безчинстват над православното българско население в Родопите. За да осигури десния си фланг, ген. Йосиф Владимирович Гурко изпраща II-ри дивизион на СХ хусарски Киевски полк по посока Белово - Каменица - Батак - Пловдив. Водачите поемат дивизиона още далеч преди Алабак и го превеждат през най-подходящия за времето си, но много труден път: през снежния и заледен Алабак, през Портин дол, Терегово и Дълбочица към село Корово (днес с. Драгиново).
По инициатива на свещеник Илия Попатанасов (поп Топорчо), председател на революционния комитет в Каменица от 1876 г., са изпратени групи от съгледвачи и евентуални водачи на руската част, която се очаква. Известно е, че тогава поп Топорчо е поддържал сериозна връзка с беловските революционери. По времето на Априлското въстание, заедно с въстаническа група от Каменица, е участвал в отбраната на Голямо Белово.
По данни на драгиновски краеведи за кратък отдих дивизионът спира в местността “Липовец” до Ризов мост, където населението го посреща с хляб и сол. В началото коровчани са изплашени, но постепенно се окопитват от радушното отношение на руснаците. А избягалите се завръщат в селото. Местните хора са спокойни и заради това, че нито един човек от тяхното село не е участвал в бандите, нападнали Батак. С този исторически факт драгиновци заслужено се гордеят и сега.
На 8 януари 1878 г. към 16.30 часа влизат първите разузнавателни конни двойки в Каменица, а дивизионът се установява на стан в долния край на селото в местността “Тудора”. Оръдията са грижливо подредени с насочени цеви на север. Пламват огньове, а около тях почиват уморените и премръзнали бойци. На метри от руския стан са руините на разрушената някога черква “Свети Тодор” и цялата местност носи нейното име. Случва се така, че Каменица е първото българско православно селище заедно с цялото Чепинско в Родопите, освободено от многовековното робство.
Било е ден Бабинден. Населението, въпреки големите си тревоги, чества този останал от древността празник, посветен на продължаването на човешкия род, на вярата в бъдещето и уважението между хората. Но на този ден има нещо необикновено. Почти от всеки дом излизат съгледвачи по пътищата и пътеките от Елин връх до Алабак. Хората вече знаят че Русия идва, със свити сърца и големи надежди очакват добрата вест. Някои вече виждат първите разузнавателни конни двойки в селото.
Неописуема е радостта на мало и голямо. Те още не могат да почустват, че дългоочакваният ден на Свободата, краят на петвековното робство, на униженията и страданията е дошъл. Цялото население с празничните си дрехи, с много храна и типичните за Бабинден вкусни каменски ястия, с църковни песни, хоругви и икони, начело със своя духовен и политически водач поп Топорчо, се отправят към долния край на селото. Там той просълзен, с хляб и сол, посреща и поздравява освободителите на църковнославянски с “Добре дошли, братушки! Здраствуйте, братушки!”. А уморените войници, със зачервени от вятъра и студа лица, отчупват по къшей хляб със загрубелите си ръце и се кръстят пред черковните атрибути. Струпаното множество съсредоточено и с радост наблюдава дългоочакваното събитие, за да остане като мил спомен на всеки, а след това да се предава от поколения на поколения.
Престоят на руския дивизион е кратък, само ден-два. Той продължава пътя си до победата. Това е най-великият, очакван от векове празник за българското население в Чепинско, освобождението което им донася “Дядо Иван”. За да подсигури своя тил, е изпратена по посока Юндола - Якоруда разузнавателна група. Тържествено е посрещната в Якоруда, населението се радвало на своето освобождение, но по волята на Европа това станало чак 1912 г. по време на Балканската война.
В нашия край идват още две групи руски военни. Следващият месец, февруари 1878 г., е дислоциран един кавалерийски ескадрон, разквартируван в Каменица, с цел да противодейства на турското влияние в различните му прояви и да установи ред и спокойствие в района. Престоят е продължил около три месеца. Тази група руски войници е оставила най-много спомени сред местното население. Тя е разквартирувана в много от семейните жилища на каменчани, а конният обоз - в оборите им. Създадени са дружески отношения с освободени и освободители. За това е помогнала единната православна християнска религия на двата народа. Кавалеристите редовно посещавали в празнични дни черквата, а на тях е било предоставено най-почетното място, а каменчани в захлас ги наблюдавали. Гледали как при поклоните казаците прибирали токовете на ботушите, лъскавите им шпори лъщели, а звънът им се разнасял сред затихналото множество. И сега в горната махала при Орището се носи спомена, че в една от старите къщи е живял майорът командир на ескадрона, а къщата се знае като Майоркината. Знае се, че руснаците обучавали младежите на военно дело. Носи се и преданието, че те са сложили началото на отглеждането на картофи в нашия край. Каменчани тържествено и с просълзени очи от признателност са изпратили освободителите си.
Третата група военни, разквартирувана също в Каменица, е престояла продължително време през лятото и есента на 1878 г. Те са картографи от Санктпетербургския военен топографски институт. Тя се е състояла от 5-6 офицери-топографи и конен обоз с обслужващ персонал. По време на войната и през годините след нея Руският топографски корпус извършва първото подробно едро мащабно заснемане на територията на България. И днес картите, създадени от него, не са загубили своето значение. Хубаво е да се напомни, че по-възрастните каменчани знаеха, че стотиците малки и големи дървени пирамиди в нашия край по триангулачните точки са строени от тези картографи.
За присъствието на руските войници-освободители са запазени чудесни спомени в нашия край и в цялата страна, от хубави по-хубави, които нашите краеведи и историци са длъжни да възстановят. Нека 137-та годишнина от Освобождението да послужи като повод.
“Дядо Иван” - това е една исторически утвърдила се надежда за Освобождение на България. Така се случи, че тази надежда се превръща в действителност - България стана държава. Бъдещето така се разви, че духовните връзки между двата славянски народа българи и руси се задълбочиха. Малко са такива случаи в света. Тревожно е, че сега целенасочено от някои се полагат неимоверни усилия за разрушаването им. Нека не позволяваме русофобията да се превръща в държавна политика. Това е опасно. Дружбата ни с Русия е била нужна, а в бъдеще е още по-необходима за нашите страни. Нека я пазим във вековете!
Георги Пашов, председател на “Дружество за защита на Родопите” Велинград
Този исторически феномен остави трайни и незаличими следи в българският национален дух. Масово и спонтанно по цялата българска земя потомците честват годишнините на тази освободителна епопея и почитат паметта на десетките хиляди руски войни и българските опълченци, загинали за освобождението ни. Много спомени и легенди се предават от поколение на поколение за Освобождението и в нашия край.
След падането на Плевен и освобождението на София, Освободителната война се развива по-динамично. Претърпяла редица поражения, турската армия отстъпва. Руското командване, разположено с военни части в района на Белово - Мененкьово, получава донесения, че турската войска и скитащи башибозушки групи безчинстват над православното българско население в Родопите. За да осигури десния си фланг, ген. Йосиф Владимирович Гурко изпраща II-ри дивизион на СХ хусарски Киевски полк по посока Белово - Каменица - Батак - Пловдив. Водачите поемат дивизиона още далеч преди Алабак и го превеждат през най-подходящия за времето си, но много труден път: през снежния и заледен Алабак, през Портин дол, Терегово и Дълбочица към село Корово (днес с. Драгиново).
По инициатива на свещеник Илия Попатанасов (поп Топорчо), председател на революционния комитет в Каменица от 1876 г., са изпратени групи от съгледвачи и евентуални водачи на руската част, която се очаква. Известно е, че тогава поп Топорчо е поддържал сериозна връзка с беловските революционери. По времето на Априлското въстание, заедно с въстаническа група от Каменица, е участвал в отбраната на Голямо Белово.
По данни на драгиновски краеведи за кратък отдих дивизионът спира в местността “Липовец” до Ризов мост, където населението го посреща с хляб и сол. В началото коровчани са изплашени, но постепенно се окопитват от радушното отношение на руснаците. А избягалите се завръщат в селото. Местните хора са спокойни и заради това, че нито един човек от тяхното село не е участвал в бандите, нападнали Батак. С този исторически факт драгиновци заслужено се гордеят и сега.
На 8 януари 1878 г. към 16.30 часа влизат първите разузнавателни конни двойки в Каменица, а дивизионът се установява на стан в долния край на селото в местността “Тудора”. Оръдията са грижливо подредени с насочени цеви на север. Пламват огньове, а около тях почиват уморените и премръзнали бойци. На метри от руския стан са руините на разрушената някога черква “Свети Тодор” и цялата местност носи нейното име. Случва се така, че Каменица е първото българско православно селище заедно с цялото Чепинско в Родопите, освободено от многовековното робство.
Било е ден Бабинден. Населението, въпреки големите си тревоги, чества този останал от древността празник, посветен на продължаването на човешкия род, на вярата в бъдещето и уважението между хората. Но на този ден има нещо необикновено. Почти от всеки дом излизат съгледвачи по пътищата и пътеките от Елин връх до Алабак. Хората вече знаят че Русия идва, със свити сърца и големи надежди очакват добрата вест. Някои вече виждат първите разузнавателни конни двойки в селото.
Неописуема е радостта на мало и голямо. Те още не могат да почустват, че дългоочакваният ден на Свободата, краят на петвековното робство, на униженията и страданията е дошъл. Цялото население с празничните си дрехи, с много храна и типичните за Бабинден вкусни каменски ястия, с църковни песни, хоругви и икони, начело със своя духовен и политически водач поп Топорчо, се отправят към долния край на селото. Там той просълзен, с хляб и сол, посреща и поздравява освободителите на църковнославянски с “Добре дошли, братушки! Здраствуйте, братушки!”. А уморените войници, със зачервени от вятъра и студа лица, отчупват по къшей хляб със загрубелите си ръце и се кръстят пред черковните атрибути. Струпаното множество съсредоточено и с радост наблюдава дългоочакваното събитие, за да остане като мил спомен на всеки, а след това да се предава от поколения на поколения.
Престоят на руския дивизион е кратък, само ден-два. Той продължава пътя си до победата. Това е най-великият, очакван от векове празник за българското население в Чепинско, освобождението което им донася “Дядо Иван”. За да подсигури своя тил, е изпратена по посока Юндола - Якоруда разузнавателна група. Тържествено е посрещната в Якоруда, населението се радвало на своето освобождение, но по волята на Европа това станало чак 1912 г. по време на Балканската война.
В нашия край идват още две групи руски военни. Следващият месец, февруари 1878 г., е дислоциран един кавалерийски ескадрон, разквартируван в Каменица, с цел да противодейства на турското влияние в различните му прояви и да установи ред и спокойствие в района. Престоят е продължил около три месеца. Тази група руски войници е оставила най-много спомени сред местното население. Тя е разквартирувана в много от семейните жилища на каменчани, а конният обоз - в оборите им. Създадени са дружески отношения с освободени и освободители. За това е помогнала единната православна християнска религия на двата народа. Кавалеристите редовно посещавали в празнични дни черквата, а на тях е било предоставено най-почетното място, а каменчани в захлас ги наблюдавали. Гледали как при поклоните казаците прибирали токовете на ботушите, лъскавите им шпори лъщели, а звънът им се разнасял сред затихналото множество. И сега в горната махала при Орището се носи спомена, че в една от старите къщи е живял майорът командир на ескадрона, а къщата се знае като Майоркината. Знае се, че руснаците обучавали младежите на военно дело. Носи се и преданието, че те са сложили началото на отглеждането на картофи в нашия край. Каменчани тържествено и с просълзени очи от признателност са изпратили освободителите си.
Третата група военни, разквартирувана също в Каменица, е престояла продължително време през лятото и есента на 1878 г. Те са картографи от Санктпетербургския военен топографски институт. Тя се е състояла от 5-6 офицери-топографи и конен обоз с обслужващ персонал. По време на войната и през годините след нея Руският топографски корпус извършва първото подробно едро мащабно заснемане на територията на България. И днес картите, създадени от него, не са загубили своето значение. Хубаво е да се напомни, че по-възрастните каменчани знаеха, че стотиците малки и големи дървени пирамиди в нашия край по триангулачните точки са строени от тези картографи.
За присъствието на руските войници-освободители са запазени чудесни спомени в нашия край и в цялата страна, от хубави по-хубави, които нашите краеведи и историци са длъжни да възстановят. Нека 137-та годишнина от Освобождението да послужи като повод.
“Дядо Иван” - това е една исторически утвърдила се надежда за Освобождение на България. Така се случи, че тази надежда се превръща в действителност - България стана държава. Бъдещето така се разви, че духовните връзки между двата славянски народа българи и руси се задълбочиха. Малко са такива случаи в света. Тревожно е, че сега целенасочено от някои се полагат неимоверни усилия за разрушаването им. Нека не позволяваме русофобията да се превръща в държавна политика. Това е опасно. Дружбата ни с Русия е била нужна, а в бъдеще е още по-необходима за нашите страни. Нека я пазим във вековете!
Георги Пашов, председател на “Дружество за защита на Родопите” Велинград
Велинград тел: 0876521487
Продава апартаменти във Велинград
CopyRight Вестник "Темпо" ЕООД , Велинград 2023