Спомени за 7 випуска, завършили ПГ “Васил Левски”
Публикувано на 24 Mar 2015 09:49
Ангел Драгов е пред важен момент от своя живот. Предстои да излезе от печат първата му книга, която e озаглавена “Политехническа гимназия (СОУ) “Васил Левски” - Велинград” с подзаглавие “Албум на випуски 1962-1968 г.” Роденият през 1947 г. автор е събрал във вид на мемоари всички онези важни и интересни за него, моменти и събития от времето, когато е бил ученик. С обич и признателност той разказва за своите учители, за съучениците му от класа, от неговия випуск и от другите още 6 випуска. Желанието за припомнянето на онези незабравими ученически години и запазването на най-добрите спомени за тях са в основата на книгата.
- Г-н Драгов, какво Ви свързва с Велинград?
- Роден съм и съм израснал в с. Ковачевица, Гоцеделчевско. До седми клас съм учил на село. Осми клас записах в Политехническа гимназия “Васил Левски” - Велинград през 1961 г. Тук изкарах 4 чудесни години заедно с моите съученици от класа, от випуска, както и с учениците от предните и следващите три випуска. И до днес смятам, че това са моите, а смея да твърдя и на моите съученици, най-хубави години от нашия живот. Всички етапи на човешкия живот си имат своята стойност. Юношеството обаче е един коренен, сложен и качествен период на преход. В него младите хора преминават през пубертета, съзряването като физиология и като личности. Те вече не са деца, макар че не са и възрастни. Момчетата стават млади мъже, а момичетата - девойки, млади жени. Всичко това ме свързва много силно с Велинград. Още няколко неща ме свързват с този град. Първото е, че в града живеят много хора от моето родно село Ковачевица. Навремето изброявах около 170 семейства. Вероятно са станали вече повече от 300. Моята сестра Василка се омъжи тук и създаде свое семейство и две деца. През 1971 г. семейството ни, баща ни и майка ни, също се преселиха във Велинград. Те живяха няколко десетилетия тук. Сега почиват в тази земя. Няма как Велинград да не ми е близък на сърцето и душата.
- Кое Ви накара да се захванете с написването на тази книга?
- През целия ми досегашен живот, прекаран в по-голямата си част във Варна, където живеше моето семейство, винаги съм носил дълбоко в мене спомена за детството и моето родно село. Непосредствено до него се таеше и споменът за гимназията, за моите съученици и учители. Тези спомени и до днес ме държат много близко до скъпите за мен места и хора. През отпуските и ваканциите на децата ни си идвахме до Велинград. Ходехме и до Ковачевица. И двете ни деца бяха гледани от моите родители по около една година. Така те също обикнаха баба и дядо, Велинград и Ковачевица. Тези спомени са ме крепили през годините, защото мислено аз не съм напускал Ковачевица и Велинград.
Като се пенсионирах преди години, си поставих големи цели и задачи: да изучавам по-нашироко и по-надълбоко историята на селото, родовете - мои и чужди, случки и събития, да си събера мислите от моите детски, ученически, студентски, войнишки и трудови периоди. На едно от първите места винаги са стояли светлите спомени от гимназията. Исках да опиша тези мои усещания. През отпуските и нашите срещи на випуска винаги с много мило чувство съм срещал всеки ученик от нашето време. Чувствал съм ги като мои близки хора, макар с мнозина да не сме се познавали по име, но ги помня и ги знам. Най-силно исках да събера снимките на съучениците от моя клас. Аз имах 6-7 подарени ми снимки - ученически портрети. Някои с посвещение. Искаше ми се да събера още повече снимки и на учениците от целия наш випуск. Накрая “се олях” - пожелах да събера снимките на всички наши учители от това време и на всичките ученици от седемте випуска на гимназията, с които сме се засекли и учили заедно. Нали знаете, луд умора няма! Така и аз съм доволен, че успях да напиша, каквото е родила в моята глава и най-важното да събера снимките на близо 900 души наши съученици. Това ще бъде една памет за всички нас, един вечен спомен за бъдните поколения и поклон пред делото на нашите учители.
- Какво искате да разкриете в книгата си?
- На първо място моята и нашата дълбока благодарност и преклонение пред делото на нашите учители! Дълбок поклон и благодарност! На второ място не мога да скрия онзи юноша бледен, който се таи в мен и не ме напуска още. С умиление гледам снимките и не преставам да се дивя на красотата и чара на всичките момичета и момчета от всички класове. Толкова са хубави, млади, невинни, напористи и жадни за живот и подвизи. И днес още съм изпълнен с някакво безкрайно възхищение и почитание към учениците от 11. клас в 1961-62 г. За мен те си остават като исполини и някакви идоли, които не мога да заобиколя без респект. Не мога да не се възхищавам и на тези младоци, които идваха след нас с техния ентусиазъм, пориви и надежди. Всичко това исках да разкрия пред читателя и най-вече образите на всичките тези хора - и учители, и ученици. Исках да разкрия моя юношески възторг от всички тях.
- Лесно ли се пише книга и колко време ви отне всичко - от събирането на материали и снимки, през писането и до отпечатването?
- Никога не съм писал нещо за отпечатване. Аз не съм писател и моля това да се знае. Осмелих се да седна да напиша това, което, когато сам си говоря, чувам. Нали знаете, че ако искаш да говориш с умен човек, най-сигурното е да си говориш сам, иначе е под въпрос. Разбира се, това е шега, но повечето от нас хората си прегръщат тази шега. Но на въпроса - за 3-4 години ходене по мъките успях да посъбера едно- друго.Без помощта на много хора, такава работа е невъзможна. Има много отзивчиви хора, има и тежки характери. Проблемът е, че това мое “занимание” за много хора е празна работа, ненужна и безполезна. Вероятно в техните очи аз си оставам един празноглавец, който си няма друга работа, та се занимава с глупости. Въпрос на вкус, ще им кажа аз. Нито за миг не съм се съмнявал в дълбокия замисъл на моето дело. Считам, че всяко училище трябва да има албум със снимки и данни за всеки учител и служител. Но за това се иска мъдрост и визия. Всяко училище трябва да има албум със снимки и данни за своите випускници. Но, не само това, нужно е да има и албум на училите в това училище, независимо колко време са учили в него. Това е една общност на питомците му.
С този мой пример искам да заразя и засрамя всяко училище, всеки университет, всяко учреждение, институция, фирма, завод и др. в България, за да подемат тази идея и да създадат, и оставят памет след себе си за идните поколения, за историята. Хората по света имат родословия по векове и хилядолетия. Наш дълг е (особено на нас, по-възрастните) да запишем всичко, което ние знаем като родова история и спомени, да закърмим децата, внуците с историята на родовете си. Те трябва да ги знаят, да се гордеят с родовете си и да се познават. Младостта е незрялост, както и всяка възраст си има своята степен на незрялост. Те не могат да оценят смисъла и цената на всичко това, за което говоря. Когато помъдреят с годините и започнат да го разбират, за жалост, е вече безкрайно късно - всичко е разпиляно във времето. Ето затова искам да будя тази мъдрост, да изплува изпреварващо, за да не загубим много от нещата.
- Искате ли да се обърнете към вашите бъдещи читатели?
- Призовавам моите бъдещи читатели да се замислят над моите призиви към тях. Смятам, че които от тях се вслушат, макар и частично в моите думи, цял живот ще ме споменават с добро, ще се корят, че на са ме послушали изцяло. Аз не съм мъдрец, но все пак имам доста опит и малко разум, а това е добре. Когато си и добронамерен, безкористен - това е още по-добре.
Издаването на книга в България е една толкова трудна до невъзможност задача. Всичко е много, много скъпо. Добре, че поне съм го написал на компютъра, защото и печатането не е лесна работа. Многото снимки се нуждаят от фотообработка на специалист. После се подготвят за печат и текста, и снимките. Оформяне на кориците и самото отпечатване също е много скъпо. Коректори, редактори - всичко чака и иска средства. Без спомоществователи (благодетели), които да предоставят основната маса средства и без участието на утрешните ползватели на този албум, няма как да стане това дело. Умолявам всички наши съученици - навсякъде, техни близки, приятели, познати да откликнат с каквито могат суми или чрез пощенски записи на адреса ми (9008 Варна, ул.”Младежка”, бл.40, вх.”Е”, ап.79 - Ангел Томов Драгов), или в сметка на мое име в Уни-Кредит Булбанк да се внасят, като се изпращат на моята електронна поща (angel.t.dragov@gmail.com) списъците на хората, групирали се за по-лесно изпращане или внасяне на сумите, което да помогне при раздаване на книгите. Аз не се съмнявам, че хората ще откликнат, защото е важно за много хора. Аз съм сигурен, че когато се издаде книгата, тя бързо ще свърши и много желаещи ще останат разочаровани, че не са разбрали и я нямат.Затова моля, оповестете близки и приятели за книгата, за да се включат сега, а не да съжаляват после, когато свърши. Второ издание едва ли ще бъде по силите ни.
Темпо
- Г-н Драгов, какво Ви свързва с Велинград?
- Роден съм и съм израснал в с. Ковачевица, Гоцеделчевско. До седми клас съм учил на село. Осми клас записах в Политехническа гимназия “Васил Левски” - Велинград през 1961 г. Тук изкарах 4 чудесни години заедно с моите съученици от класа, от випуска, както и с учениците от предните и следващите три випуска. И до днес смятам, че това са моите, а смея да твърдя и на моите съученици, най-хубави години от нашия живот. Всички етапи на човешкия живот си имат своята стойност. Юношеството обаче е един коренен, сложен и качествен период на преход. В него младите хора преминават през пубертета, съзряването като физиология и като личности. Те вече не са деца, макар че не са и възрастни. Момчетата стават млади мъже, а момичетата - девойки, млади жени. Всичко това ме свързва много силно с Велинград. Още няколко неща ме свързват с този град. Първото е, че в града живеят много хора от моето родно село Ковачевица. Навремето изброявах около 170 семейства. Вероятно са станали вече повече от 300. Моята сестра Василка се омъжи тук и създаде свое семейство и две деца. През 1971 г. семейството ни, баща ни и майка ни, също се преселиха във Велинград. Те живяха няколко десетилетия тук. Сега почиват в тази земя. Няма как Велинград да не ми е близък на сърцето и душата.
- Кое Ви накара да се захванете с написването на тази книга?
- През целия ми досегашен живот, прекаран в по-голямата си част във Варна, където живеше моето семейство, винаги съм носил дълбоко в мене спомена за детството и моето родно село. Непосредствено до него се таеше и споменът за гимназията, за моите съученици и учители. Тези спомени и до днес ме държат много близко до скъпите за мен места и хора. През отпуските и ваканциите на децата ни си идвахме до Велинград. Ходехме и до Ковачевица. И двете ни деца бяха гледани от моите родители по около една година. Така те също обикнаха баба и дядо, Велинград и Ковачевица. Тези спомени са ме крепили през годините, защото мислено аз не съм напускал Ковачевица и Велинград.
Като се пенсионирах преди години, си поставих големи цели и задачи: да изучавам по-нашироко и по-надълбоко историята на селото, родовете - мои и чужди, случки и събития, да си събера мислите от моите детски, ученически, студентски, войнишки и трудови периоди. На едно от първите места винаги са стояли светлите спомени от гимназията. Исках да опиша тези мои усещания. През отпуските и нашите срещи на випуска винаги с много мило чувство съм срещал всеки ученик от нашето време. Чувствал съм ги като мои близки хора, макар с мнозина да не сме се познавали по име, но ги помня и ги знам. Най-силно исках да събера снимките на съучениците от моя клас. Аз имах 6-7 подарени ми снимки - ученически портрети. Някои с посвещение. Искаше ми се да събера още повече снимки и на учениците от целия наш випуск. Накрая “се олях” - пожелах да събера снимките на всички наши учители от това време и на всичките ученици от седемте випуска на гимназията, с които сме се засекли и учили заедно. Нали знаете, луд умора няма! Така и аз съм доволен, че успях да напиша, каквото е родила в моята глава и най-важното да събера снимките на близо 900 души наши съученици. Това ще бъде една памет за всички нас, един вечен спомен за бъдните поколения и поклон пред делото на нашите учители.
- Какво искате да разкриете в книгата си?
- На първо място моята и нашата дълбока благодарност и преклонение пред делото на нашите учители! Дълбок поклон и благодарност! На второ място не мога да скрия онзи юноша бледен, който се таи в мен и не ме напуска още. С умиление гледам снимките и не преставам да се дивя на красотата и чара на всичките момичета и момчета от всички класове. Толкова са хубави, млади, невинни, напористи и жадни за живот и подвизи. И днес още съм изпълнен с някакво безкрайно възхищение и почитание към учениците от 11. клас в 1961-62 г. За мен те си остават като исполини и някакви идоли, които не мога да заобиколя без респект. Не мога да не се възхищавам и на тези младоци, които идваха след нас с техния ентусиазъм, пориви и надежди. Всичко това исках да разкрия пред читателя и най-вече образите на всичките тези хора - и учители, и ученици. Исках да разкрия моя юношески възторг от всички тях.
- Лесно ли се пише книга и колко време ви отне всичко - от събирането на материали и снимки, през писането и до отпечатването?
- Никога не съм писал нещо за отпечатване. Аз не съм писател и моля това да се знае. Осмелих се да седна да напиша това, което, когато сам си говоря, чувам. Нали знаете, че ако искаш да говориш с умен човек, най-сигурното е да си говориш сам, иначе е под въпрос. Разбира се, това е шега, но повечето от нас хората си прегръщат тази шега. Но на въпроса - за 3-4 години ходене по мъките успях да посъбера едно- друго.Без помощта на много хора, такава работа е невъзможна. Има много отзивчиви хора, има и тежки характери. Проблемът е, че това мое “занимание” за много хора е празна работа, ненужна и безполезна. Вероятно в техните очи аз си оставам един празноглавец, който си няма друга работа, та се занимава с глупости. Въпрос на вкус, ще им кажа аз. Нито за миг не съм се съмнявал в дълбокия замисъл на моето дело. Считам, че всяко училище трябва да има албум със снимки и данни за всеки учител и служител. Но за това се иска мъдрост и визия. Всяко училище трябва да има албум със снимки и данни за своите випускници. Но, не само това, нужно е да има и албум на училите в това училище, независимо колко време са учили в него. Това е една общност на питомците му.
С този мой пример искам да заразя и засрамя всяко училище, всеки университет, всяко учреждение, институция, фирма, завод и др. в България, за да подемат тази идея и да създадат, и оставят памет след себе си за идните поколения, за историята. Хората по света имат родословия по векове и хилядолетия. Наш дълг е (особено на нас, по-възрастните) да запишем всичко, което ние знаем като родова история и спомени, да закърмим децата, внуците с историята на родовете си. Те трябва да ги знаят, да се гордеят с родовете си и да се познават. Младостта е незрялост, както и всяка възраст си има своята степен на незрялост. Те не могат да оценят смисъла и цената на всичко това, за което говоря. Когато помъдреят с годините и започнат да го разбират, за жалост, е вече безкрайно късно - всичко е разпиляно във времето. Ето затова искам да будя тази мъдрост, да изплува изпреварващо, за да не загубим много от нещата.
- Искате ли да се обърнете към вашите бъдещи читатели?
- Призовавам моите бъдещи читатели да се замислят над моите призиви към тях. Смятам, че които от тях се вслушат, макар и частично в моите думи, цял живот ще ме споменават с добро, ще се корят, че на са ме послушали изцяло. Аз не съм мъдрец, но все пак имам доста опит и малко разум, а това е добре. Когато си и добронамерен, безкористен - това е още по-добре.
Издаването на книга в България е една толкова трудна до невъзможност задача. Всичко е много, много скъпо. Добре, че поне съм го написал на компютъра, защото и печатането не е лесна работа. Многото снимки се нуждаят от фотообработка на специалист. После се подготвят за печат и текста, и снимките. Оформяне на кориците и самото отпечатване също е много скъпо. Коректори, редактори - всичко чака и иска средства. Без спомоществователи (благодетели), които да предоставят основната маса средства и без участието на утрешните ползватели на този албум, няма как да стане това дело. Умолявам всички наши съученици - навсякъде, техни близки, приятели, познати да откликнат с каквито могат суми или чрез пощенски записи на адреса ми (9008 Варна, ул.”Младежка”, бл.40, вх.”Е”, ап.79 - Ангел Томов Драгов), или в сметка на мое име в Уни-Кредит Булбанк да се внасят, като се изпращат на моята електронна поща (angel.t.dragov@gmail.com) списъците на хората, групирали се за по-лесно изпращане или внасяне на сумите, което да помогне при раздаване на книгите. Аз не се съмнявам, че хората ще откликнат, защото е важно за много хора. Аз съм сигурен, че когато се издаде книгата, тя бързо ще свърши и много желаещи ще останат разочаровани, че не са разбрали и я нямат.Затова моля, оповестете близки и приятели за книгата, за да се включат сега, а не да съжаляват после, когато свърши. Второ издание едва ли ще бъде по силите ни.
Темпо
Велинград тел: 0876521487
Продава апартаменти във Велинград
CopyRight Вестник "Темпо" ЕООД , Велинград 2023