Връзката древност - съвременност е подсказана още в корицата на романа. Скулптурата Орфей на Величко Минеков е приседнала на родопски връх, над ширналата се надолу сред гористи ридове котловина. В далечината се провижда човешко обиталище, над което Орфей, с вълшебната си лира в едната ръка, е протегнал другата за благослов.
В хода на повествованието учителката Мартинова ще сподели: “Певецът, поетът и жрецът Орфей се е родил и израснал тук, в Родопите, хилядолетие преди Христа. Изпреварил е много от идеите, залегнали в гръцката митология. “Познай себе си!” е известният призив на Сократ. Но векове преди него Орфей е произнесъл думите: ”Познаеш ли себе си, ще познаеш и Вселената, и Бога!” Оповестявал е възгледи, сродни с християнското учение: eдинният Бог-Слънце, възкресението, безсмъртието на душата, постигнато с любов и добротворство, с порив към съвършенството, към идеала. За мнозина изследователи представата на Орфей за човека и света е сред корените на европейската цивилизация. Завършвам с паметните му думи: “Не с меч, а с лира може да бъде завладян светът!”
Да познаеш себе си е първото условие за успешната реализация на индивида. По-нататък той трябва да остане верен на неповторимата си същина и с крепка, благодатна воля да намери истинското си място в обществото. И най-вече: да е гражданин, а не верноподаник, да не премълчава беззаконието, да не трепери пред властника. Да бъде човек с независимо съждение и с чувство за достойнство, а не някакво наплашено, безлично и безсловесно същество. Но не е никак лесно да постигнеш всичко това в условията на един тоталитарен режим.
Действието се развива основно в районната болница на курортен градец. В центъра на повествованието е рентгенологът доктор Димков, заедно с негови колеги, служители в болницата и характерни личности от местното общество. “Присъства” и патронът на рентгеновото отделение Вилхелм Рьонтген, с наброски от биографията му на изобретател и Нобелов лауреат: пример за личност, открила своето призвание и го осъществила докрай. Сред основните фигури е и лекарят-ветеран Ковачев, първият в околните родопски дебри, отдаден пожертвувателно на болните, страдащи хора, изпълнил докрай човешкия си и професионален дълг. Сюжетът се разгръща в течение на година - октомври 1985 - октомври 1986: период на нарастващо обществено брожение, на все по-изразителен стремеж към политическа промяна.
Освен д-р Димков още двамина - главният лекар Габеров и завеждащата вътрешното отделение д-р Бинева се опитват упорито да намерят своето истинско място под слънцето. Но условията са сложни, трудни, мъчителни. Напрежението расте. Надеждата е крехка - ту просветне, ту помръкне. Все пак в края на годината е завоюван успех. И обнадежден, доктор Димков ще си каже: “Малката битка тук приключи успешно. Предстои голямата, съдбовната... Но първом в нас трябва да пламне: срещу безличието, примирението, срещу робския инстинкт в душите ни.”
В ежедневието на този провинциален градец се оглежда България, каквато е в момента: с дефицита на насъщни стоки, опашките, бутаниците и кавгите пред магазините, с недостига на медикаменти и медицински пособия в болниците. И още: с неприятното усещане че си наблюдаван, че някой следи всяка твоя дума и постъпка, и можеш да пострадаш и невинен от чуждата завист и злонамереност. Присъстват и управленци, хора с комплекс на малоценност, които се мъчат да надминат и изпреварят другите - знаещите, можещите, и виждат само във властта начин да се наложат и преуспеят. Малцина сред тях осъзнали, че са стигнали своето ниво на некомпетентност, че измъчват не само другите, но и себе си, и рушат сами системата, на която се бяха обрекли. Тук е и възрастният доктор Смиленов, член на БКП, отдавна проумял, че идеята се е превърнала в догма, във власт на произвола, и средство за облагодетелстване на едно привилегировано малцинство. Не е подмината и стоустата мълва, спонтанно противодействие на всеобхватната цензура, заедно с “черните” радиостанции, истински задочен университет, успял да образова и възпита своя многохилядна аудитория. И накрая - растящо чувство за безпомощност, за изчерпани възможности на режима, за безсилие и разорение.
Всичко това в 125 страници. Не трябваше ли авторът да развие своя дълбок замисъл по-нашироко и пространно? Не е ли прекалено сбито повествованието? Многословието не е присъщо на писателя Александър Попов. Той умее с малко думи да опише обстановка, да представи характер, да разясни мисъл. Текстът се чете леко и увлекателно. Диалогът е естествен, самобитен. Усеща се доминиращото присъствие на глагола, гръбнакът на действието, на живия, на места и задъхан ритъм. Сюжетът е сглобен умело, с възходяща линия на развитие, приключило с неочакван, но обоснован финал.
Натъкваме се и на одухотворяване на природата, което ни връща отново към древността: учението за всеобщата одушевеност на материята. Като пример ще предложа цитат от книгата: “Наоколо напъпили и разцъфтели горски цветя: трогателно нежни и крехки създания в борбата да просъществуваш, да оцелееш и да изпълниш предназначението си. Те бяха самички срещу стихиите. Прекършени, но здраво вкоренени, щяха да намерят сила и воля да разцъфнат отново. Хората крачеха край тях, тъпчеха по-дребните и ги отминаваха. А имаше толкова прелест в изкусно изваяните им чашки, венчета, тичинки, в пъстротата им. Толкова свенлив и умолителен беше ликът им! “Човече, спри за миг! - сякаш шепнеха. - Порадвай ни се. За теб сме се появили на този свят”.
А по-нататък писателят ще обобщи: “Щастието, по което копнееш, се спотайва някъде около теб. Поеми нагоре по самотната горска пътека, вслушай се в птичата гълчава, оплакни очи в цветните поляни, поеми дълбоко дъх. И проветрил душа, ще се усетиш свой в живота, който щъка наоколо, бръмчи, пее, расте и гине без жалба и горест, под бащинското крило на Създателя.”
Не е ли вписано тук, в няколко реда, божественото в природата?
Нека ние, читателите, запомним думите на Орфей: “Не с меч, а с лира може да бъде завладян светът!” И да ги превърнем в свой девиз. Кирил Попов, литературовед и изкуствовед

Рецензентът е роден в село Сестримо през 1930 година. Завършва руска филология в Софийския университет и преподава в гимназията “Васил Левски” във Велинград (1955 - 1964 г.) Автор е на 7 книги и стотици студии, статии и очерци на литературни и изкуствоведчески теми. Носител е на орден “Кирил и Методий”.