Априлското въстание е връхна точка, едно от най-значимите събития, паметта за които обединява българите, изпълвайки ги с чувство на гордост и благодарност към онези, които с цената на живота си са приближили дълго чаканата свобода. Въстанието било обречено, но не беше напразно. То за пореден път доказва, че българският народ - този истински великомъченик, е жив и иска да живее свободно и равноправно като другите народи в Европа. То има огромен принос за последвалата Освободителна война, в резултат на която се сбъднаха целите и мечтите на неговите организатори и участници - възкръсването отново на българската държава. С вековните битки за свобода, за своя държавност, българският народ заслужи своето изстрадало освобождение. В тези неравни борби не малко са заслугите на българското население в Родопите, в това число и на Чепинското корито. Още от самото начало на робството (нека бъдат анатемосани тези, които наричат турското иго “присъствие”, “съжителство” и пр. по земята българска) чепинското население е защитило своето самостоятелно църковно самоуправление. Отстоява във вековете църковно-славянско богослужение. Защитава и утвърждава своето българско самосъзнание. Преживява и устоява на най-страшната трагедия в Родопите и Чепинско в края на ХVII век - насилственото помохамеданчване, чиято тъжна 350-годишнина отбелязваме сега. Независимо от насилственото ислямизиране, извършения духовен и физически геноцид, малочисленото българско християнско население взема участие в подготовката на Априлското въстание.
По указанията на IV-ти революционен окръг и Пазарджишкия революционен комитет, донесени от Сава Докторов и придружаващите го младежи Стою Масларов и Никола Даскалов, в началото на м. март 1876 г. в черквата “Св. Троица” се изгражда таен революционен комитет, баташки пункт с председател свещеник Илия Попатанасов (поп Топорчо), Христо Пеев - подпредседател, Георги Чолаков (Дядо Даскал) - касиер, Стою Масларов - деловодител, Спас Делиев, Никола Даскалов (син на Дядо Даскал), Георги Делиев, Спас Бояджиев и Сава Докторов (екимджията), който е избран и за апостол на Разложки и Неврокопски район от Пазарджишкия революционен комитет.
Поп Топорчо е роден през 1836 г. Тази година се навършват 180 години от рождението му. Той е внук на стария поп Илия, който е съхранил и предал за поколенията хрониката на поп Методи Драгинов. Син е на поп Атанас, един от народните будители в нашия край. Учил е в килийното училище на Илин Ждраков и сам се самообразова с помощта на баща си. Никога не се е откъсвал от черквата и придобива подготовка за свещеник. Учителства в Каменица, Ракитово и Якоруда. От предания, разкази, лични наблюдения и непосредствено общуване опознава съдбата на своите съселяни и се обрича да служи на черквата, хората и на българщината. В 1870 г. оглавява Чепинската самостоятелна църква и й служи до смъртта си през 1933 г.
Уместно е да отбележа, че тази година цялата страна, българският народ, ще отбележим 140 г. от Априлското въстание, а и от написаното по-горе се вижда, че се навършват 180 г. от рождението на председателя на революционния комитет, духовен и политически водач на чепинските българи, което не е отбелязано в културния календар на велинградска община. Не мога да си обясня, че едно от най-значимите събития в националната ни и местна история е пропуснато.
Но да продължа по темата. Под ръководството на революционния комитет започва подготовка за въстание. Събират се храни и пари, купува се оръжие, барут и такъми за въстаниците, правят се фишеци за пушките. Повечето срещи и заседания на комитета се правят в храма “Св. Троица”, там се прави и скривалище за боеприпасите, което се запазва до 40-те години на миналия век. Установена е редовна връзка с Баташкия революционен комитет и неговия председател Петър Горанов. Съгласуват се конкретни действия, правят се и редица срещи с лидери от българо-мохамеданското население. Почти всички заявяват, че ще бъдат пасивни в предстоящите събития, а някои дори симпатизират на въстаниците. Събитията показаха, че огромното болшинство от населението на чепинските села не участвува в баташкия погром. А от с. Драгиново не е имало нито един участник, с което заслужено се гордеят драгиновци. Само отделни лумпени и деградирали типове от селата са се включили в башибозушките банди, а повечето от тях след освобождението заради гузната си и нечиста съвест са се изселили от България.
От оскъдните останали документи ни е известно, че група в състав от Стою Масларов, Георги Делиев, Никола Даскалов, Спас Делиев и др. участва в боевете за отбраната на Батак. След време останали живи баташки бойци ще кажат и запишат, че Спас Делиев от с. Каменица е участвал в боевете за отбраната на Батак като четаводец, начело на чета от около 20 души, а неговият брат Георги Делиев - член на революционния комитет, ще загине.
След разгрома на Батак надвиснала сериозна опасност за каменското население. За да го спаси от унищожение, поп Топорчо с внушителна група въстаници извел по-голямата част от него по посока м. “Скриеница”, „Бяла вода”, Белово. За охрана на селото от ограбване оставил група въоръжени мъже. След години, столетницата от Каменица Мария Пендарова ще разкаже: “През Скриеница надолу някъде слязохме. Ужасна картина - децата не могат да вървят, плачат”. Бегълците по гората ги е грозяла гладна смърт. А поп Михаил Радулов, председател на революционния комитет в Белово и близък приятел на поп Топорчо ще сподели: “Свещ. Илия от Каменица - нисичък, дребничък, като буре, накривил капа, нарамил пушка, води подире си като квачка деца, жени и старци - цяла олелия”. Комитетът прибрал в Белово по къщите жените, децата и старците, а въоръжените мъже наредил по позициите. Побеснялата банда на Алиш Пехливан участвала в кървавия погром, опожаряване и плячкосване на Батак, се запътила към Каменица жадна за кръв. По-голямата част от мъжкото население била затворена в Марчовия харман и строго охранявана с намерение да бъде изклана като в Батак. Каменица изтръпнала. По молба на кмета на селото и със съдействието на няколко първенци българо-мохамедани, а има сведения, че и с бащата на Алиш Пехливан от Баня-Чепино, кръволокът се съгласил да ги помилва, но с условие за сериозен откуп с жълтици.
Нека отбележим, че и преди Баташкото клане шайката на Алиш Пехливан и други като неговата са безчинствали с християнското население. Не са малко преданията и спомените, предавани от поколение на поколение. По това време са обезглавени двамата братя учители - народни будители Паун и Георги Гугалови, предоставили единия етаж от къщата си за училище. Тя и сега стои в горния край на Каменица като паметник на културата. А ангарията е постоянен спътник в живота на хората.
При такава обстановка е работил учителят и свещеникът Илия Попатанасов (поп Топорчо). За да изпълнява задълженията си, е посещавал целия район. Превозното му средство бил конят. Многократно е посещавал село Голямо Белово, най-близкото християнско селище. Там заедно със свещеник Радулов, ръководител на бунта в Белово, се е срещал с Бенковски.
Сега в разстояние на времето е необходимо да се отбележи, че създаването на революционен комитет при наличието на доминираща мюсюлманска религия, при пълно беззаконие и терор, при отдалеченост на културни и административни центрове, при пълна изолираност, е значим човешки подвиг. Малобройната каменска интелигенция начело с поп Топорчо, подкрепяна от съселяни с будно българско съзнание, достига почти сама до идеята за българска държавност. Тази интелигенция дава ход на развитието на Чепинско в края на ХIХ и първите години на ХХ век.
След Априлското въстание, независимо от неговото поражение, свещ. Илия Попатанасов не скланя глава. Той е сред християнското население, а те хората му вярват и го уважават. По време на руско-турската освободителна война лично изпраща съгледвачи и водачи на руската военна част, която пристига в Чепинско. Цялото население начело с него посреща освободителите.
След Освобождението е един от първите и най-уважавани дейци за възкръсване на България и в Чепинско. По негово настояване и ръководство се изгражда първото класно училище в западните Родопи. До руините на разрушената някога от поробителите черква “Св. Атанасий” се издига триетажно училище с театрален салон. Средствата не стигат. Но народният ентусиазъм е голям. Много дни, в това число и празнични (за които поп Топорчо е давал разрешение), е полаган труд от населението с личния пример на своя ръководител. Лично поп Топорчо пoсещава в Пловдив Източно-румелийското правителство и получава значителна финансова помощ за строителството на училището. То е комплектовано с висококвалифицирани учители за времето си. За възрастните били открити неделни и вечерни паралелки. А за българо-мохамеданчетата пансион и полупансион. Училището станало много известно и посетено от някои строители на съвременна България.
В по-късния период от живота на поп Топорчо много години наред до смъртта му в навечерието на празника на славянските просветители Св. св. Кирил и Методий учениците, начело със своите учители, с факелни шествия са ходили до горния край на Каменица (сегашното обръщало) да поздравят своя първи учител. А той, стъпил на дървената стълбичка с кръст в ръка, ги поздравявал.
Нека сега, по време на 140 годишнината на Априлското въстание и 180 годишнината на видния духовник и народен будител - председателя на революционния комитет свещеник Илия Попатанасов, сведем глави на признателност и поставим пролетно цвете на гроба му, който се намира в двора на старинния храм “Св. Троица”, който тази година навършва 200 години.
Георги Пашов, председател на Дружество за защита на Родопите - Велинград