В навечерието на годишнината от началото на освободителната Балканска война от 1912 г. ми се ще да преразкажа спомените на един свидетел на навлизането на българските войски в село (сега град) Сърница. В средата на 60-те години на миналия век служих като офицер в поделението на ВВС в м. Орлино, което подържаше и охраняваше резервно летище. В близост до поделението беше махала Орлино. Сега резервното летище е дъно на язовир Доспат, а жителите на махалата се преселиха в Сърница.
Познавах се с почти всички живеещи в махалата, даже и сега след толкова години помня на много от тях имената им. Запознах се и станахме почти приятели със семейството на Юсеин Борузанов. Той имаше 5 синове и една дъщеря - Айше. Беше много контактен, работлив и природно интелигентен човек. Имаше над 100 брава овци, а със земеделски имоти не разполагаше. През годините е оказвал помощ на поделението по подържане на тревните площи и по други стопански дейности. В замяна на което му са предоставяни достатъчно ливади за тревен фураж за овчето му стадо. Поделението му е помогнало с материал и труд за построяване на двукатна жилищна дъсчена къща. Ние чуствахме семейството му като част от поделението. Нееднократно сме му ходили на гости.
Много пъти се е отпускал да ни разказва за миналото на махалата, за хората живеещи в нея. Говорил ми е кои навремето са ходили в Батак начело с Ахмед ага Барутанлията. Назоваваше ги поименно и посочваше колибите, където са живеели. Всички бяха вече покойници с изключение на Кара Ахмед, който живееше на горния край на махалата. А сега беше полусляп и трудно подвижен старец. Запитвал съм го дали помни идването на българската войска през 1912 г. Той с удоволствие и увлекателно ми разказа всичко, което е видял и запомнил.
Бил е 13-14 годишно момче, когато се разчуло, че започва война. Хората се прибрали в къщите си, а стоката им била вече около махалата. Една сутрин видял файтона на командира на турската военна част, който ежедневно по едно и също време от с. Сърница, където е живеел, отивал до казармата, която се е намирала в низината точно срещу махалата. Аз помня и съм виждал руините от нея. Сега тази местност е залята от язовира, нарича се Каланджа. Не минало много време след минаването на командира, се чуло оръдеен залп някъде откъм Гаргалъка, намиращ се над м. Крушата. Снарядът избухнал близо до казармата, чул се втори залп, той се взривил по-близо до нея. При третия изстрел пламнало казарменото помещение. Чули се още залпове. След туй видели, че командирският файтон се връща към с. Сърница. Не минало много време и беят - така Борузанов назоваваше командира - с жените си, препускайки файтона, заминал по посока Доспат. А той с няколко по-големи момчета, за да научат повече за станалото, заминали бързешком за Шабанли (така се наричала тогава Сърница), която е на около 2 км от Орлино. Там видели, че селото е безлюдно, а българските войници вече навлизали от различни посоки. Насъбрали се деца и от селото. А откъм махала Петелци (съседна на Сърница) на конска тяга пристигнала войнишката готварница. Любопитните деца наблюдавали как се хранят войниците. Подсмивайки се, моят приятел не пропусна да ми каже, че накрая им предложили по един черпак войнишка чорба, която много му харесала. Престоя на войниците от 9-ти полк в с. Сърница е бил кратък, те потеглили отново надолу по поречието на р. Доспатска.
С Юсеин Борузанов поддържах връзка и приятелски отношения до неговата кончина.
Георги Пашов