Днес сме свободни. Толкова свободни, че ни дай само да се оплакваме... Обвиняваме тези горе за това, че младите напускат страната ни, че са малки пенсиите, за това, че ги возят в скъпи коли и имат много имоти. Знаете ли? Ние си ги избрахме!
Вглеждам се и на стената пред мен виси портрет - изкушение за много наши творци. На него са посветени стотици страници в българската литература. В редове е запечатан животът му и великото му дело. Още живее в мен, в теб, в сърцето на всеки един българин. Смайваща е човещината на действията му, която го извисява над обикновените, ежедневни и дребнави страсти. Морален във висша степен, той докосва безсмъртието и кара България да му се прекланя и да го обича безрезервно и завинаги.
Пред мен си ти, Апостоле!
Всъщност, твоят портрет в скромна дървена рамка. Искам да пиша за теб, но ме смущават дълбоките ти сини очи. Погледът ти прониква през мен и се рее някъде в безкрая. Този поглед не трепнал хиляди пъти при срещите със смъртта. Кого търсиш там, Апостоле? Тези, които заклеваше да тръгнат на смърт срещу тирана? Душите им отдавна бродят по небето над България, а имената им тънат в забрава. Гробовете им останаха незнайни, а днешните “герой“ свалят бюстовете им за метал, за бронз...
Знаеш ли, Апостоле, ние си припомняме за теб, като че в само в дните на твоите годишнини. И твърде често мислим и пишем за теб по един и същи начин. Трудно съумяваме да разчупим формите на историческия шаблон, оковали образа по-здраво, отколкото бронзът на паметника. Такава е понякога съдбата на историческите фигури. Във вкаменялата отливка на монумента застива човешката същност на героя.
Листът пред мен е чист като твоята памет, Апостоле, и аз се страхувам да не го изпълня със злъч. Вземам тефтерчето ти и чета твоите сметки. Дребни сметки за опинци и шекер. Малки сметки на голям човек. Там ти си записвал всичко, което си закупувал с комитетски пари. В тях няма разходи за път, нито дневни. А виж да ти покажа аз днешните вестници - брифинги, коктейли, разходки с мерцедеси и вили с басейни. Да видиш дадена несправедливост и да не направиш нещо, те прави съучастник в нея. Да, този, дето го сочиш, е виновен, а ти не си ли?
Търсим Левски. Чакаме да се появи още един като него, но никога не се замисляме, че всеки един от нас може да последва примера му. Да се изправи гордо и да изкаже своето недоволство и мнение. Старите се надяват на младите, те - на следващите и така се въртим като омагьосани. Или стоим в очакване нещо да се промени, или напускаме страната, защото си казваме, че положението никога няма да се оправи. А животът на Левски е низ от примери, които извисяват нацията. Пословични са неговата храброст и скромност. В името на общото дело е едновременно и добър, и жесток, невидим и бляскав, толкова справедлив, колкото и строг. Потопен в огъня на борбата, никога не смесва делото със себе си. Никога не търси славата, шума, евтините радости, онова красиво, но непотребно себедоказване, което обижда народното, на което се е обрекъл. И страшните, но верни думи “Ако загубя, губя само мене си“, може би най-точно революционния му морал и съдбата му. Издигат го до такава висота, за да стърчи сам в нашата история. Сам като единствен. Кой друг би могъл простичко да каже “Аз съм Левски“? Без сянка на смут или надценяване, Сигурна съм, че никой. Така той остава недосегаем и неповторим. Безподобен.
Сега няма кой да тръгне към кръста, макар че портретът ти, Апостоле виси над меки кресла в тежки кабинети. И вчера, и днес ти остана икона на доста фарисеи. На кого си всъщност? На тези, които повярваха в огненото ти слово и развяха пряпореца със страшните думи “Свобода или смърт“? На тези, които издигаха трибуни и зовяха народа за някаква си тяхна правда? Или на тези, които заемаха по избор нещо от твоето слово или верую, но само онези слова, които да им служат. Ограбват те, Апостоле! Ограбват твоето име, твоето слово, твоите идеи, но не могат да ограбят твоята съвест. Тя е, която ще свети в нашите души. Няма да забравим нито Батак, нито Шипка и как достойно сме отвоювали свободата, която днес приемаме за даденост. Важно е да уважаваме родината си, да тачим ценностите и да сме твърдо решени да останем и да направим нещо. Ако това значи да сме консервативни и изостанали, то, да, аз на висок глас казвам, че съм консервативна и изостанала. Вярвам! Вярвам в българския дух. Вярвам в страната си и знам, че от нас зависи какъв живот живеем. Не търся герои, помня ги и съм горда. Горда съм, че съм българка!
Знаеш ли, Апостоле? Ти трябва да си благодарен на този, който те предаде, на тези, които не можаха да те освободят, на тези, които те изпратиха на мрачната бесилка, на която “увисна със страшна сила“ и стана светец на твоя народ, защото ако беше останал жив сред бакали, щяха да те хвърлят в тюрма при Петко войвода, защото не е имало, няма и няма да има светец у нас според нашите закони. А сега си там, високо на пиедестала на безсмъртието, и си тук, в нашите сърца, като вечен огън, чийто пламък сгрява в студените зими на безвремието и ни връща вярата в истината и бъдещето.
18 февруари... Майка България застава на колене пред най-скъпия си син, задавена от сълзи и от гордост.
Виктория Джонева, Х клас, СУ “В. Левски”