Мълвата се носеше от човек на човек. Бях малък, но запомних тези дни. Мало и голямо вече знаеше, че руските войски минали Дунава и нейде край Шипка и Загорето се водят ожесточени боеве. Непобедимата армия на Осман паша е разгромена и Плевенската крепост е в ръцете на московците. Те бързо напредват и идват към нас.
Ние, децата, очаквахме с радост да видим истински войници. Разправяха, че идели с гривести коне, с големи топове, с дълги пушки и остри саби. Чакахме ги и денем, и нощем, макар че родителите ни бяха доста объркани. Скришом ги наблюдавахме и се вслушвахме в техните разговори. По лицата им се изписваше ту необяснимо вълнение, ту някаква уплаха. Бащите и майките почнаха тихичко да си шушукат и да стягат багажа на денкове.
Община дали е имало не знам, но кафенето в центъра на селото беше за нас местния парламент, където се решаваха важните въпроси. Един ден тук се събра цялото мъжко население от горната и долната махала. Водеше се разгорещен разговор.
- Русите се бият с турците, а ние тук всички сме от тяхната вяра мюсюлманска – каза един от множеството. – Да бягаме
. - Всичко съм приготвил и още утре тръгваме с конете – заяви друг. – Я в Къшлите, я към Вълчи дол или Равнища ще се насочим. Овчарите ще ни приемат.
- Чакайте! И аз искам да кажа нещо – обади се от навалицата ниско човече. – Знаем, че войската ще мине през връх Алабак – Портин дол – Тагерово – Дълбочица, друг път няма. Ами ако разрушим високия мост над Циганското дере, а? Откъде ще минат с тези тежки топове?
- Не, глупаво е, бай Сали. Те Дунава преплуваха, та едно дере ли ще ги спре? – изправи се от левия ъгъл висок и малко мургав мъж с ален фес на главата. – Не забравяйте, че ако лошо правиш, добро не очаквай. А ние зулуми не сме правили, мирно сме живели на тази земя и сме се държали като почтени люде.
От другия край се надигна млад момък на около 30-на години, с плетена овчарска шапка, килната малко надясно. Той разтърси раменете си, понамести бялата си ентерия, поизкашля се и съвсем спокойно, сякаш на себе си, заяви:
- Правете, каквото искате, аз от селото си не излизам – каза той, па като издигна ръката си, високо и ясно попита: - От какво се уплашихте? Чухте какво каза адашът: честно, мирно сме живели. Спомнете си Батак. Ние не допуснахме наш човек да участва в потушаването на въстанието. А след погрома събирахме помощи за пострадалите от клането. Забравихте ли, че пак тук решихме да сберем пари, та да платим кравата на Асан Пехливан, само и само да я махне от селото, защото била заграбена от Батак и препродавана от някакви джамбази. За себе си реших – оставам тук.
- Съгласен съм да останем и според обичая да ги посрещнем с хляб и сол. Но какво да кажем за онези, дето вече напуснаха селото? Питам аз.
- Ще пратим да ги повикат – намеси се аазата. – Разсилният още днес да тръгне по къшлите и да съобщи за нашето решение. Ще посрещаме русите в края на селото.
Всичко помня много добре. Няколко деца се промъкнахме сред множеството в кафенето и чухме целия разговор. Мъжете ставаха един след друг. Всеки имаше право свободно да се изкаже. Нямаше водещ, нямаше писане на протоколи и разните му официалности. Решаваха всички и най-много се вслушваха в думите на кмета, ходжата и авторитетните люде. Това, може би, беше истинското и най-демократичното събрание, каквото не сме имали.
Хората събраха кураж и останаха по домовете си. След няколко дни цялото население излезе да посрещне московците с хляб и сол под селото при Ризов мостец.
- Идат, идат! – като врабчета зачуруликаха децата. - Московците идат! – викаха всички наоколо, смесиха се гласовете на жени, мъже, деца, стари и в този необичаен хор се чуваше и руска реч.
- Видяхме ги. Всички бяха облечени в дълги шинели с по два реда лъскави жълти копчета. На главите с фуражки, някои с калпаци. Войниците носеха на рамо дълги пушки, а офицерите саби. Най-отзад впрегнати коне влачеха тежки топове. Ама да видите колко весели бяха момчетата – все млади, с руси коси, усмихнати и горди. Дали защото се смятаха за победители или характерът им си е такъв, кой знае? Говореха нещо, което не можехме хубаво да разберем, но най-много повтаряха: „Братушки, братушки”.
Насъбра се много народ. Командирът държа кратко слово, накрая издигна високо сабята си и даде команда за тръгване, а на нас каза:
- Досвидание, братушки!
- Братушки, братушки! – викахме по тях, махахме с ръце и проследихме пътя им чак до съседното село.
След час-два селяни докладваха на аазата, че руските войници са се разположили на поляната до Сярна баня под Каменица и са насочили оръдията си към нашето село.
Нови тревоги. Ами сега? Събраха се селските първенци и отидоха да молят за милост. Дълго разговаряха с командира на частите от Девети хусарски полк. Когато най-после той ги разбра, затупа ги по раменете и се смееше на глас, ама толкова заразително, че дори и нашите мъже се поотпуснаха и се развеселиха.
- Не пугайтес. Ето случайно – обясняваше офицерът и лицето му излъчваше ведрина. Последната му дума ясно показваше на нашите парламентьори, че отрядът е спрял за кратка почивка, конете, както се вижда, са разпрегнати да се нахранят, а топовете са останали случайно насочени към Корова. Още веднъж се уверихме, че московците са дошли като освободители.
- И сега има един човек, ти го познаваш, Драстю му викат. Той най-много тичаше подир братушките и толкова го впечатлиха, че дълго след това на всеки срещнат в селото викаше „Здраствуй”. Остана му прякора „Драстю”.
Това запомних от онова време. Беше 8 януари 1878 година – годината на свободата заключи дядо ми и настави: - А ти, чедо, разказвай на другите, та да се помни и знае, че в Долината ние първи сме посрещнали московците.
Милен Налбантов