

АКО МЕ ПОПИТАТ: „Там, дето аз съм пораснал…“
Публикувано на 16 Jan 2018 09:10
В ранната сутрин на 6 януари 2018 г., ако някой от гостите на моя роден град ме беше попитал „Какво е за тебе Калофер?“, без да се замисля, бих отговорила: „Светиня българска!“
Опожаряван от поробителите нееднократно, възраждащ се отново от пепелищата, забравян от няколко правителства (но закрилян от дивната природа, скътан в пазвите на хайдушкия Балкан), с отнето право да бъде градът на гения на България и превърнат в кметство към община Карлово, с доста нелицеприятна сграда на обособеното кметство, край която ежедневно минават посетителите на дома-музей на Ботев – с гаснещо осветление след полунощ (за икономии), но с тихи калдъръмени улички и стари възрожденски къщи, в което се е вселил и броди духът на България, на Ботев, на историята българска.
Носят го в сърцата си калоферци. Като топла пелена е обгърнал домовете и душите им. Сурови, прями, горди, открити, непокорни, дръзки хора, които с нестихващ пламък се стремят да запазят родното, най-доброто, славното и да го завещаят на потомците. Редят се делниците в усилен труд, но дойдат ли празниците, разтварят гостоприемно врати, вадят от раклите грижливо скътани премени от миналото и се веселят, изпълнени с желания и стремеж да ги изживеят на воля, в пълно себераздаване.
Може би това са усетили хилядите гости, които са решили да бъдат част от ритуала „Леденото мъжко калоферско хоро“ (изключвам дошлите за развлечения и нелицеприятни забавления). Вярвам, че те (като нас) искат да нахранят изгладнелия си патриотичен дух, за да избегнат изграждането на нов терминал, искат да живеят и се изхранват тук – от своите, български корени. Такива в чужбина няма. Там има документ с отбелязана принадлежност „българин“ и се изкарват много „бели пари за черни дни“ с добре организиран труд, който механизира, усъвършенства, но и променя съзнанието, потребностите и начина на живот...
Гледах грейналите лица на хората край реката, опитвах се по носиите да открия от кой край идват, за да уважат ритуала и проследят как с ледена прегръдка реката приема първи калоферци да влязат и изпеят любимата песен, да връчат уловения кръст на потомците и да играят леденото хоро с развети родни знамена и хайдушки байряци. Същите тези хора в неспирна върволица се изкачват към величавия мемориал на Ботев, за да застанат пред него в свят поклон. В далечината белее Юмрукчал. Той сякаш отговаря на хората защо и как е загинал Войводата, Поетът, Геният на България Христо Ботев. „Даде ми го смъртен – връщам ти го безсмъртен“. Затова за мен моят град е светиня българска, която идва от миналото, вселява се в настоящето и се отправя към бъдещето с посланието: „Забравян и отричат, и прославян аз идвам като ек от древността. И българин завинаги оставам! Завинаги! До края на света!“
А вие?.
.. Екатерина Михайлова
Опожаряван от поробителите нееднократно, възраждащ се отново от пепелищата, забравян от няколко правителства (но закрилян от дивната природа, скътан в пазвите на хайдушкия Балкан), с отнето право да бъде градът на гения на България и превърнат в кметство към община Карлово, с доста нелицеприятна сграда на обособеното кметство, край която ежедневно минават посетителите на дома-музей на Ботев – с гаснещо осветление след полунощ (за икономии), но с тихи калдъръмени улички и стари възрожденски къщи, в което се е вселил и броди духът на България, на Ботев, на историята българска.
Носят го в сърцата си калоферци. Като топла пелена е обгърнал домовете и душите им. Сурови, прями, горди, открити, непокорни, дръзки хора, които с нестихващ пламък се стремят да запазят родното, най-доброто, славното и да го завещаят на потомците. Редят се делниците в усилен труд, но дойдат ли празниците, разтварят гостоприемно врати, вадят от раклите грижливо скътани премени от миналото и се веселят, изпълнени с желания и стремеж да ги изживеят на воля, в пълно себераздаване.
Може би това са усетили хилядите гости, които са решили да бъдат част от ритуала „Леденото мъжко калоферско хоро“ (изключвам дошлите за развлечения и нелицеприятни забавления). Вярвам, че те (като нас) искат да нахранят изгладнелия си патриотичен дух, за да избегнат изграждането на нов терминал, искат да живеят и се изхранват тук – от своите, български корени. Такива в чужбина няма. Там има документ с отбелязана принадлежност „българин“ и се изкарват много „бели пари за черни дни“ с добре организиран труд, който механизира, усъвършенства, но и променя съзнанието, потребностите и начина на живот...
Гледах грейналите лица на хората край реката, опитвах се по носиите да открия от кой край идват, за да уважат ритуала и проследят как с ледена прегръдка реката приема първи калоферци да влязат и изпеят любимата песен, да връчат уловения кръст на потомците и да играят леденото хоро с развети родни знамена и хайдушки байряци. Същите тези хора в неспирна върволица се изкачват към величавия мемориал на Ботев, за да застанат пред него в свят поклон. В далечината белее Юмрукчал. Той сякаш отговаря на хората защо и как е загинал Войводата, Поетът, Геният на България Христо Ботев. „Даде ми го смъртен – връщам ти го безсмъртен“. Затова за мен моят град е светиня българска, която идва от миналото, вселява се в настоящето и се отправя към бъдещето с посланието: „Забравян и отричат, и прославян аз идвам като ек от древността. И българин завинаги оставам! Завинаги! До края на света!“
А вие?.
.. Екатерина Михайлова
CopyRight Вестник "Темпо" ЕООД , Велинград 2023