Николай Гяуров е роден на 13 септември 1929 г. във Велинград, кв. Лъджене. Животът му е изпълнен с много успехи, но и с много трудности. За него е писано много, но аз ще се върна в спомените си още от предучилищна възраст – в ранните ни детски години.
В двора на църквата „Света Богородица“ кв. Лъджене, Велинград, имаше сграда, в която живееше семейството на Николай, тъй като баща му бе клисар в същата църква. И там, в една от стаите, беше детската градина, в която учехме с него, а в другата стая живееха те. Още от малък той имаше някакво чувство да бъде винаги пръв. Всеки ден госпожицата, която ни учеше, избираше между нас най-прилежния, чистия да нарисува на таблото, което беше поставено на стената, какво е времето през този ден. Ако така се случи, че Николай не беше избран, целия ден скърбеше и тичаше в тяхната стая. Като ученик в първо, второ отделение (така се наричаха класовете тогава) свиреше на малка устна хармоника (пикола) много хубави мелодии. Същата му беше подарена от семейството на Милко Попов, негов съученик и приятел. След това започна да свири в духовата музика на кларинет при диригента бай Ангел Герин. Това обаче не го задоволяваше, учеше пиано, цигулка, които много бързо усвояваше.
Годината беше 1943, Николай живееше сам на квартира у бай Георги Божков, къщата се намираше близо до църквата, до тях бяха Шумановите, а отсреща къщата на братя Попови. Живееше сам, тъй като родителите му бяха интернирани, а брат му беше партизанин. Николай често ходеше у Попови, техният син Милко беше в един клас с него и затова го канеха често да се храни с тях, за което беше много доволен, тъй като сигурно не е имал какво да яде.
Едва 12-13 годишен, без никакви средства, с помощта на близки хора идваше на училище чист и спретнато облечен. Класната ни г-жа Масларова обаче забелязала, че панталоните му са вече доста остарели. Мислеше да му подарят от училище, но знаеше, че той е много чувствителен и не желаеше да го наскърбява.
Подготвяше се тържество в читалището по случай деня на майката. Класната ни го помоли да участва в програмата, като изпее песента „Мама, мама, сонтанто фениче“, изпълнявана от Бениамино Джили – прочут италиански певец. Тази песен Николай най-често ни пееше. И досега си спомням думите му: „Госпожо, ще я пея, ако ми акомпанира на пиано само мадам Кантарджиева“. Тя беше учителка по френски език в непълната гимназия и свиреше много хубаво на пиано. Желанието му бе изпълнено, яви се на сцената и като започна да пее „Майко, щастлив съм, че скоро ще бъда при теб“, цялата публика се разплака. Още толкова малък завладя целия салон със своя мелодичен глас, а за награда получи нови панталони.
През тази година в кв. Лъджене, Велинград, имаше много семейства от София, Пловдив, които бяха евакуирани. Също така в читалище „Отец Паисий“ бе евакуиран и Южнобългарски Пловдивски театър. На сцената на читалището непрекъснато се репетираше, декламираше, пееше и играеше. Николай беше между тях и имаше възможност да се изявява. В гимназиалните класове декламираше стихотворения, участваше като артист в театрални постановки, художествени вечери. Беше добър ученик, намираше време за всичко. През летните ваканции работеше и на минералния плаж. А какво да кажа за спорта – играеше като вратар във футболния отбор.
С какво ли не беше надарен! Природата го беше щедро надарила с хубост, строен, с хубав глас и добри актьорски способности, какво можеше да се съчетае в един младеж повече, с толкова много дарби. По това време започна да се репетира мелодрамата – оперетата „Арлезианката“ (той изпълняваше една от главните роли) с участието на Здравка Попова-Чолакова и Минка Попова. Знае се, че участието на Николай в „Арлезианката“ може да се смята като начало на пътя му към оперната сцена.
Ние бяхме първи випуск, завършили седми клас в гимназията. В края на 1945-46 г. на тържеството по случай 24 май се извърши ритуал, на която за знаменосец на гимназията е определен Николай Гяуров. Знамето му предаде предишният знаменосец Иван Калоянов. Негови асистенти бяха д-р Мария Белева и Босилка Масларова-Пеева. Директорът на гимназията Радослав Мутафчиев, който беше от София, произнесе слово. В речта си той ясно изрече името на новия знаменосец, като се обърна към него с думите: „Очаквам в бъдеще в лицето на Николай Гяуров да видя един голям артист“.
След завършване на гимназията през 1947 година отиде до отбива военната си служба като школник в гр. София. Там е открит, че пее, декламира, свири на кларинет, пиано, цигулка, след което поема ръководството на хора на гарнизона. На един вътрешен преглед на художествената самодейност в поделението Николай изпълнява като солист баритон една от песните. В журито е Петко Стайнов, който остава поразен от гласа на войника и му казва: „Момче, имаш златна мина – учи“.
На празника на артилерийското училище Николай взима участие като солист в песента „Капитан“, която изпял много хубаво с вълшебния си глас. Журито харесало неговата песен и предложило на ръководството да бъде освободен от военна служба. Започнал да взима уроци при професор Христо Бръмбаров. Тъкмо Петко Стайнов е този, който бил в залата и чул изпълнението на младия войник, като го насочил по пътя на оперното пеене. Изпратили го да учи в Ленинград, а после в Москва. Така започва творческият път на Николай, участва във фестивали, конкурси и навсякъде получава заслужени награди.После стана оперен певец в Софийската народна опера, Виена, Залцбург, Метрополитен опера и така 50 години на сцената.
Сред големите световни певци на нашето време, името на Николай Гяуров се откроява с особен блясък, който печели сърцата на оперната публика по цял свят. Каква душевност носи той, каква чаровна сила се излъчва от него, за да покорява и завладява така неочаквано всички около себе си? Това е може би огромният му изключителен дар на певец и актьор, на една обаятелна личност.
Той цял живот обикаля света, а гробът му е в град Модена, Италия. Приживе никъде не се чувстваше у дома, рядко идваше във Велинград, но той остана родното му място в живота.
Босилка Масларова-Пеева, съученичка още от детските му години