Различен е месец май тази година. Пак слънцето грее и птичи песни огласят простора, лалета, божури и красиви цветя красят дворовете ни и люлякът ухае както всяка пролет по това време... И все пак, тази година, месец май е различен.
Месец май 2020 г: пак има дванадесетокласници и матури ще има, но няма да го има „ревът“ на форсираните мотори на мощните коли. И „песента“ на клаксоните няма да я има, и заповеди,за да не излизат абитуриентите от прозорците на украсените с балони коли няма да има, и онова незабравимо броене “1, 2, 3...12!” няма да го има.
И красивите дефилета на порасналите момичета и момчета с щастливите им усмивки, прекрасни тоалети, и високите токчета, заменили дънките и маратонките макар и само за една вечер, само за една нощ, няма да ги има. И разноцветните балони, полетели като птици в небесата сини няма да ги има.
И училищните дворове ще си останат някак си неестествено тъжни, тихи и смирени, защото няма да ги има порасналите вече деца, дошли като порасналите вече ученици, за да се сбогуват с любимото училище, учителите и с тези, които идват след тях. И под звуците на онази незабравяща се песен, започваща с глагола „Върви, народе, възродени…“, защото да вървиш значи, че живееш, да предадат училищното знаме и неосъзнатата все още любов и благодарност за отминалите заедно 12 години училищен живот.
А това е така, защото го има него - Вирусът с корона, сложил от кога и не се знае докога, на колене човечеството и България. Коронавирусът, който нещо ни казва, прибирайки ни у дома и затваряйки ни зад вратите на домовете ни за дълго, за много дълго време. Коронавирусът, който взимайки си човешки животи, ни показва всъщност, че имено той - животът е най-ценното, което имаме и към което се отнасяме като към даденост, някак си с пренебрежение и забързани в ежедневието забравяме, че сме само гости на тази земя, временнопребиваващи така да се каже. И коронавирусът, по възможно най-трудния за нас начин, ни учи да осъзнаем и и бъдем това, което всъщност сме - най-висшето и красиво творение на природата, наречено Човек.
Коронавирусът, който дори вероизповеданията сложи на колене, „забранявайки“ пищността, разточителството, лицемерието „облечено“ в благотворителност по време на големите празници, с което бяхме свикнали. И така ни показа, че Бог, без значение с какво име Го наричаме, е в нас, с нас, до нас…, а ние като че ли сме Го забравили.
Коронавирусът , който всъщност ни казва и показва, че с живота - такъв, какъвто го познаваме и такъв какъвто сме си го направили на „два свята“ - на много бедни и на малко, но много богати, няма да е вече същият. И се започна “Отменят се...”.
И дойде ред на абитуриентските балове. Те струват цяло състояние, изразяващо се в безкрайни безпокойства, нерви, разправии, заеми и кредити, които ще се изплащат с години. И всичко това само за една вечер, само за една нощ, за да кажат или за да не кажат хората, че ние, че нашето дете... А истината, както винаги, е простичка и откакто свят светува народът ни в безкрайната си мъдрост я е събрал в думите „Човекът само предполага, Бог разполага!“ Казано е точно, ясно и без коментар.
Випуск 2020! Дванадесетокласниците ще запомнят завършването на средното си образование без да са облекли красивите си дрехи, без последния учебен час и училищен звънец, без сбогуването с училищното знаме и предаването му на бъдещите абитуриенти и без изпращането им с нестихващите аплодисменти и благопожелания „На добър час!“ от учители, родители и ученици.
И си пожелавам да вярваме, че може би най-после всички ние, а не само той - малкият принц на Екзюпери, сме научили един от най-важните уроци в човешкия живот: “Най-хубавото се вижда само със сърцето. Най-същественото е невидимо за очите.“
А сега даваме думата на 4 абитуриентки от Велинград:
София Финова, 12 клас, СУ „Васил Левски“: Всичко ще приключи виртуално
Любимият 12 клас! Тръгвайки по този път, ние бяхме изпълнени с толкова щастие и позитивизъм, бяхме нетърпеливи и готови да се спуснем в това приключение за последен път, но уви, останахме разочаровани. Годината, която за нас трябваше да се превърне в един незабравим момент, изпълнен с усмивки, песни, танци и веселба, но за жалост не успяхме да изживеем своя миг. Не успяхме да изживеем последния учебен ден, последните мигове с любимите съученици и учители. Не успяхме да се сбогуваме дори и с класната ни стая, оставихме я така - пълна със спомени, останки от нашите любими години. Ето че наближава този ден, в който трябваше да сме заедно за последно, да бъде нашият ден, този, в който щяхме да се разделим и всеки да поеме по своя път, щастливи и изпълнени с добри чувства. Но уви! Сега просто ще напишем няколко слова и виртуално всичко ще приключи.

Лазарина Пъркова, 12 клас, СУ „Васил Левски“:
Сега много искаме да спрем времето
Чувството в 12 клас е изпълнено с много тъга и щастие. Всички го очаквахме с нетърпение и макар по лицата да има усмивки, сълзите в очите ни издават тъгата от раздялата. Опитваме се да скрием тъгата, но няма как, като знаем, че всичко е за последен път. Сърцата ни са свити не от страх, а от мъка по отминалите дни, изпълнени с веселба. Прекрачвайки прага на училището, оставяме зад гърба си част от живота си. Оставяме и черната дъска, всявала в нас страх през всичките тези години, а сега всичко това ни е толкова скъпо и мило. За последно се прегръщаме. Мечтахме да извикаме, че сме абитуриенти, а когато този миг настъпи се връщаме във времето, когато бяхме малки и сега много искаме да спрем времето.

Диана Енчева, 12 клас, СУ „Св.св. Кирил и Методий“:
Абитуриентският бал е един излишен празник
Аз лично съм много радостна, че тази година баловете са отменени или въобще няма да ги има. Винаги съм мислила, че абитуриентският бал е един излишен празник. Всъщност какво празнуваме? Та баловете са преди матурите и дипломирането ни. Ние дипломи не сме взели, а празнуваме завършването на средното ни образование. Да не говорим колко много пари, нерви и притеснения са. Някои от нас нямат пари за такива големи разточителства, нямат пари за скъпи дрехи, обувки, гримове, куверти… и се взимат заеми, а това въобще не е нужно според мен. Някои от нас се чувстват неудобно от другите, защото не могат да си позволят такова безсмислено харчене на пари. Затова аз лично съм радостна, че тази година няма да има балове.

Александра-Ан Влахова, 12 клас, СУ „Св.св. Кирил и Методий“:
След пандемията заедно ще направим нещо много забавно
Чувствата ни са едни от най-прекрасните, защото балът е едно много важно събитие за всички. Той е символът на края на всички тези години учене и началото на нещо ново и различно. И наистина ми е малко тъжно, че няма да мога да изживея последните мигове с класа си, с учителите, но в крайна сметка всяко зло е за добро. Това положение си има и хубава, и лоша страна.Едната е, че ще се спестят пари от много семейства, а лошата, че няма да можем да изживеем тези последни хубави мигове заедно и да ни останат спомени от бала за цял живот. В крайна сметка роклите ще останат за друг важен повод, а и те не са най- важното нещо. Но знае ли се, може пък да си направим по-късно бала. Вярвам, че може да има бал през месец юли, защото ние като клас искаме да имаме спомени от този последен ден като Випуск 2020. Вярвам, че всеки един дванадесетокласник мисли така и след свършването на пандемията ще направим нещо много забавно заедно.
На добър час и светъл път, Випуск 2020!
Бъдете живи, здрави и усмихнати!
Веска Божкова