Каква беше тази магия? За кратко време селото опустя. Стените на читалището пропукваха от препълнения салон. Зрителите със затаен дъх следяха развитието на действието в пиесата “Моята песен - моят грях войводски”. Храбрата хайдушка чета от 77 души попада в клопката на Вали паша заради девойката от Птицелов. Само Лалуш байрактар със седмина другари успяват да се измъкнат от капана, непрекъснато преследвани от потерята на Пелтек чауш. След жестоки битки и премеждия малцината храбреци освобождават Чавдар войвода и неговите момчета. Лалуш потегля с дружината из балкана, а Чавдар, останал без очи, обикаля от село на село, от град на град, за да свири с гъдулката и да разказва за славния Лалуш байрактар и за своя грях войводски.
Пиесата беше написана от някой си Николай Хайтов. И кой ли беше той? Не го познаваха нито артистите, нито хората, но пиесите, представяни на драгиновска сцена, събудиха интереса на селяните.
След време Николай Хайтов пристигна във Велинград като главен редактор на списание “Родопи”. Пред нас стоеше обикновен човек, но с необикновени способности. Говореше разпалено за променяща се Родопа, за новите хора, изстрадали жестоката драма на помохамеданчването в различно време и по различен начин. Призова присъстващите да пишат повече не за “хората с габардинови костюми и лъскави вратовръзки, а за онези честни, трудолюбиви и неподправени личности, върху раменете на които се гради националната ни история”.
Носеше се мълвата, че е започнал да пише своите неповторими произведения твърде късно, смятах този въпрос за неудобен, но все пак се престраших да вдигна ръка и малко смутено попитах:
- Четем вашите интересни литературни творби. На колко години започнахте да пишете? Писателят стана прав и направо започна:
- Наближавах 40-те. Председателят на Съюза на българските писатели ми поиска да му напиша статия за гората (тогава бях лесничей). Седнах, писах, писах, получи се материал от 7-8 машинописки страници и ги изпратих. След време Георги Караславов ме повика в София и ме запита:
- Хайтов, статията е хубава, но употребяваш много турцизми.
- Ами да, употребявам ги.
- Тук пише “калабалък”, какво означава това?
- “Множество”, другарю Караславов - отговорих му аз.
- А защо не пишеш “множество”?
- Е, да де..., но..., но калабалъкът е нещо по-калабалък.
- Така да остане - каза Караславов и за първи път му видях очите, след като се засмя и повдигна дебелите си вежди.
***
В средата на 70-те години на миналия век над хоризонта вече изгряваше ярката звезда на Николай Хайтов. Популярността му бързо нарастваше. Този самобитен писател идваше от низините, за да достигне върховете на националната ни литература. Той създаде творби съвсем по хайтовски и не може да се сбърка с друг. Подтикван от желанието да напише “нещо за душата”, той създаде уникалната творба “Диви разкази”, в която разкрива дивото начало на хората от родопската обител. С разказите писателят остана плътно до своя народ, затова хората го обичаха и четяха.
Силен интерес към творчеството на Хайтов проявяваха и учителите-литератори. На среща в Пазарджик един от тях застана лице в лице с писателя и започна:
- Вашите разкази са уникални, четат се от млади и стари, от учениците, които ние обучаваме и възпитаваме. В тях ние откриваме и размишленията ви върху човешките съдби на родопските българи като Ибрям-Али, Шабан, Метю, миджо Селим. Смениха имената на българомохамеданите, та не смятатате ли и вие да смените имената в “Диви разкази” и “Шумки от габър”?
Наострил слух, Н. Хайтов ловеше всяка дума на учителя и скочи като ужилен:
- Не! - отсече той. - Да сменя имената на моите герои?! Все едно да им отрежа главите. Имало ли е помаци, имало е, както има и шопи и така нататък. Това ще е най-голямата глупост. Аз им се възхищавам, пиша за тях и не се стеснявам дори да ги наричам помаци, ама “помаци” не е обидна дума. Тези хорица достатъчно са изстрадали и повече не бива да се закачат.
Хайтов седна, но в очите на присъстващите стърчеше като исполин, защото имаше смелостта в тези години да казва истината право в очите.
***
Срещнах Николай Хайтов за трети път в голямата зала на община Велинград. Придружаваше го актьорът Венелин Пехливанов, който развълнува слушателите с изпълнение на Хайтовия разказ “Мъжки времена”. Писателят преповтори края: “Едно е да ти се иска, друго е да можеш, а пък трето и четвърто - да го направиш” и осъществи контакт с многобройната публика. Хайтов говореше с болка за хаоса в държавата, за алчното разграбване на националното ни богатство, за престъпния свят, в който живеем, за гората, която няма да я има след години и ще остане само написаното за нея. Пишем книги, но малко се чете. В днешно време моралните ценности се топят, липсва уважение към човека, към обикновените хора. Думата “народ” отпадна, “работническа класа” липсва, “отечество” и “родина” не се споменават.
Свикнал да казва истината, Хайтов не подмина и проблемите на образователната ни система, където се харчат немилни пари най-вече за чуждоезиково обучение, историята се учи от “записки”, правят се целенасочени ходове за промяна съзнанието на хората и саморазправа с патриотизма на българите. Заслуга за това има и българската телевизия - големият бич, съвременната гилотина на човечеството. Тишината в залата беше невероятна.
Накрая се доближих до писателя, подарих му моята книжка “Земя благодатна” и казах:
- Книжка на самодеен писател със скромни възможности. На страница 101 съм цитирал и вашето име. Ще призная, че още не бяхте толкова известен, когато ние играехме вашите пиеси “Лодка в гората”, “Моята песен - моят грях войводски”, а с “Произшествие в гората” сме се нареждали на първите места на окръжните и регионални прегледи на театралната самодейност. Използвам случая от името на самодейците и жителите на Драгиново да ви благодаря.
- Аз също благодаря - каза Хайтов, като пое книжката, хвърли бегъл поглед върху нея и продължи: - Моите разкази, колкото и силни да са, ще се прочетат и толкова, а тази книжка ще се чете, защото е част от многоцветната мозайка на националната ни история. Всеки писател трябва да пише за родния си край.
Поканих многоуважаемия писател да посети Драгиново, но той боледуваше и обеща, че щом оздравее, непременно ще дойде.
Не дочакахме този ден. На 30 юни 2002 г. Николай Хайтов се пресели в Отвъдното.
Милен Налбантов