Васил Василев Попов е роден на 15 октомври 1878 г. в Стара Загора, 8 месеца след смъртта на баща си Васил Димитров Попов, станал жертва при защита на града от опожаряването му от турците по време на Освободителната война.
Семейството на Васил Попов е било прогресивно и родолюбиво - дядо му Митьо Папазоолу е бил един от най-богатите хора вн Старозагорско и член на меджлиса на Старозагорската кааза и като такъв е играл важна роля пред съдебната и администратична турска власт за защита на населението. Баща му като юноша е бил смел, буен и неустрашим ученик. На връх Великден, когато свещеникът излязъл да чете евангелието на гръцки, той грабнал гръцкото евангелие и го ракъсал, като връчил в ръцете му славянско евангелие. С радостни възклицания посрещнали богомолците дръзката постъпка на младежа - след много столетия за първи път чули да се огласят стените на църквата с български звучното “Христос возкресе”. Радостта е била огромна и началото било сложено - и в четирите български черкви в Стара Загора оттогава започнало богослужението на български език. Майка му Теофана е една от първите образовани български учителки, още преди Освобождението от турско робство.
Горните примери показват колко голямо значение са изиграли моралните добродетели на рода на Васил Попов при изграждане на неговия характер понататък в живота и съдбата му - буен характер, твърдост, постоянствно, неустрашимост, справедливост, любов към народа, а по-късно и към гората.
Васил Попов се родил в една полусрутена къщичка в окрайнините на изгорялата Стара Загора, случайно запазила се, в която намерили подслон майка му и други български семейства, избягали от Сюлеймановите турски орди, когато освободителната 6-хилядна руска войска отстъпила пред грамадното болшинство на 40-хилядната турска армия.
По-късно, когато майката на Васил започнала работа като учителка в Казанлък, баба му Милка Иванова Ненова се заела с отглеждането и възпитанието му. Чрез разказите си за турското иго тя вляла в душата му любовта към многострадалния български народ. Тя е била живата история за малкия впечатлителен Васил и чрез спомените си за хайдутите и закрилницата гора го накарала още тогава да се влюби в нея.
Той израства и става добър и прилежен ученик. Първи клас завършва в Казанлък, където майка му учителства 11 години, след това учи в Севлиево, а по-късно 3 години е ученик в Солун. В пловдивската гимназия зцавършва пети клас. Желанието да завърши висше образование е голямата му мечта. Доставя си програми от горските университети в Европа и се спира на известната Лембергска висша горска школа в Лъвов. Според приемните условия бъдещият лесничей практикува 6 месеца Чехия в горите на княз Шварценберг, след което става редовен студент в 3-годишната школа.
През юли 1898 г. се завръща в България с отлична диплома. Полага законния по това време допълнителен държавен изпит и е готов да започне да прилага на практика обширните си лесовъдски познания. На 13 декември 1898 г. е назначен за лесничей в Радомир. Отличава се още тогава с неподражаемо трудолюбие и противопоставяне срещу неправдите и закононарушенията. Тук е и първото му остро противопоставяне на нарушителите в гората. Ето какво пише в своя рапорт до министъра: “Господин министре, с постоянните си ревизии имах за цел да усиля пазенето на горите. При преследването на тая си цел бях нападнат колективно от цяло едно село, което ме държа обсаден в едно манастирче и щеше да ме линчува, ако не ме освободиха жителите на друго съседно село. И това става само защото взех мерки да запазя охранителната гора над селото. Предприех залесяване на горския охранителен склон над гр. Радомир - “Луканица” и въпреки съпротивата на гражданството, създадох 500 дка борова гора.” (След смъртта му местните хора я наричат Поповата гора - жива и до днес)
Още един щрих от живота му, пак с рапорт до министъра: “Преместен през август 1902 г. в Чепино като технически лесничей, заварих пълна анархия в гората. С риск да бъда убит - няколко пъти ме стреляха от засада - ограничих кражбите. Преместен след седем месеца в Алан Кайрак, заварих в държавните гори същите неуредици. 30 000 дка държавна гора бяха заграбени от разни спекуланти. Отнех ги от ръцете им и започнах да ги стопанисвам. Взех мерки също така да се ограничи пускането на добитък в гората. За тази ми смелост бях нападнат няколко пъти в горската барака, където живеех, не ми продаваха нищо по селата, даже и хляб и бях принуден да си доставъм продукти чак от Бургас”.
Така започва неговият труден професионален живот - уволняван и местен 7 пъти за 2-3 години: в Провадия работи само 1 месец и 6 дни, в Радомир 18 м. и 7 дни, Лъджене 9 м. и 10 дни, Алан Кайряк 6 м. и 20 дни, Батак 6 м. и 13 дни, Станимака 2 м. и 1 ден, София само 10 дни!
Въпреки всичко, до късно вечер неуморно използва времето си за четене. Със собствени средства специализира в Чефия, Русия, Швейцария и Франция, владее няколко езика, следи най-реномираните горски издания. Обикаля най-затънтените горски дебри в страната, мизерства, но служи достойно на своето призвание. Още в първите години разбира, че най-важното е да се спасят горите от ширещата се корупция, понякога насаждана от самата горска администрация и огромните нарушения в горите от местното население и горските търговци. Натрупал огромна информация и факти, той се втурва в решителен, макар и неравен двубой срещу всички, които вредят на гората, въоръжен с перото и дарбатата си на публицист. Сътрудничи в горските списания “Лесовъдска сбирка”, “Горски преглед” и др., а по-късно, когато напуска държавната служба, започва да издава собственото списание “Бранище” в продължение на 5 години. В него не се плаши да разобличи и самия Фердинанд като таен съучастник в разбойническата рило-манастирска концесия. Подготвя се и анкета против бившия министър Генадиев и началника на горите Константин Байкушев.
Свързан на живот и смърт с горското дело и непоколебим разобличител на всички далавери, Васил Попов е оценен много с високо от новия министър Димитър Христов. Запознал го с истината за горите в страната ни, той единствен в цялата ни дотогава горска история заявявя през 1911 г.: “Аз с горите в България политика няма да правя.” Вместо в министерството, както иска министърът, горските началници пращат Васил Попов с “повишение” в с. Чепино с фаталното писмо с - 238 от 5.1.1912 г., подписано от К. Байкушев. Въпреки предупреждението от хасковския народен представител Васил Милев, че се готви убийството му, още повече, че на 5.2.1912 г. е насрочено делото срещу Никола Генадиев, където Васил Попов е главен свидетел, той пристига в Лъджене.
“На 2 февруари 1912 г. в 7 1/2 часа вечерта обикновените посетители на гостилницата на хотел “Македония” привършват своята вечеря. По-голяма част от тях се бяха оттеглили от масите за вечеря и се бяха разположили на групи по съседните маси, където едни четяха вестници, други прекарваха времето си в игри, трети водеха оживени спорове по злободневни въпроси. На масата за ядене бяха останали само лесничееят Попов, управителят на митницата Чушков и пишущият настоящите редове, които довършваха вечерята си.
Ненадейно, като изпод земята, чу се тъп гърмеж и инстинктивно всички наскачаха и започнаха да се питат “Какво стана?”. В това време стана от стола си и Васил Попов и без да подозира случилото се, и той като другите запита “Какво стана”. След няколко секунди той разбра “какво бе станало” и като се хвана за гърдите, потегли бързо към вратата. Ала ударът бе добре премерен и не му даде да отиде много далече. Не стигнал до вратата на хотела, той падна и от устата му бликна прясно димяща кръв”.
Това е написал очевидецът лесовъд Георги Петров, по това време началник на службите по арондация в Лъджене.
В некролога, поместен в кн. 2 на списание “Горски преглед” от 1912 г., от името на Дружеството на българските лесовъди се казва: “Още една съкпа жертва, още една незаменима загуба за горското ни дело. Неуморният ратник за повдигане на горското ни дело, неустрашимият борец за правдата, неуморният защитник на горите В. В. Попов угасна. Угасна оня, който с безкористността си даваше пример на младите, загина оня, който с неизчерпаемата си енергия вдъхваше уважение към по-старите. Падна жертва на дълга си, умря като войник на поста си тъкмо в момента, когато България има нужда от честни борци, от предани дейци, от безукоризени служители. Но нека злодеите, които туриха тъй рано край на скъпоценния живот на младия български лесовъд, не мислят, че с това са турили край на делото, на което служи. В. В. Попов умря, но има хиляди поповци, които идат след него и които ще го заместват по-достойно”.
И днес, след 100 години, името на лесовъда-патриот Васил Попов стои на вечна стража на Българската гора, оставил неизличима следа в горската история на България.
д-р инж. Кирил Цанов