На 16 декември 1948 година след полунощ пред къщата ни в Ракитово спира камионетка с милиционери. В камионетката вече са качени четирима мъже от Велинград: зъболекарят Милош Попов, медицинският лаборант Петър Лозанов (Перчо), работникът Борис Попов и книжарят Васил Гугалов. От нас изкарват баща ни Георги Зяпков - работник, после отиват в Дорково, където от кошарата вече е арестуван Боян Статев, брат на майка ми.
Общото между шестимата е, че са анархисти. Същата нощ новата болшевишка власт арестува 1000 от най-дейните представители на анархистическото движение в България, като иззема книгите, албумите и записките им. От тях 600 въдворява в концентрационни лагери.
“Вината им е, че мислят по свой начин. Независимо, че всички са активни участници в антифашистката борба. От тези 1000 души от моя роден край са шестима. Аз ги обичам, високо ценя и дълбоко им вярвам. Те живяха честно, говореха открито, биеха тревога, че сме пред една пропаст, готова да ни погълне материално, физически, интелектуално. Те говореха за тази пропаст веднага след 1944 година. Аз им вярвах. Исках да не са прави. Но те говореха заради самата истина, биеха тревога, защото обичат живота, високо го ценят и имат дълг пред историята - истината да се казва, дори с цената на живота.” (Янка Статева)
С погрома на 16 декември болшевишката власт цели да дезорганизира, задуши, унищожи анархистическото движение в страната. То е силно развито в София, Пловдив, Пазарджик, Ямбол, Казанлъшко, Великотърновско, Русе, Хасково, Кюстендилско, Благоевградско и в Чепинско, както тогава са наричали нашия край.
Първият удар срещу това движение се извършва още на 10 март 1945 година, когато са арестувани всички делегати на Националната конференция на Федерацията на анархокомунистите в България (ФАКБ), която се провежда в Княжево. От чепинската организация делегати са Ангел Бирников и Кирил Бояджиев. След едномесечни побоища и глад ги въдворяват в лагер до река Джерман, Дупнишко.Вероятно това са едни от първите концлагеристи в страната.
Имах щастието да познавам някои от делегатите на конференцията в Княжево. Бях близък приятел с Илия Петканов, Христо Колев Големия, Борислав Менков, Стоян Цолов, Желязко Петков, Ангел Бирников. Познавах бай Стефан Тонев. Толкова ум, толкова човещина, такова обаяние имаше у всички тях! И срещу тях - Гершанов, Нешев, Гогов. Лилипути бият великани! Кога толкова бързо озверяха тези хора? И спомняйки си с омерзение за биячите, аз още не спирам да се учудвам на идеолозите на тези отношения, на творците на концентрационните лагери! Какъв морал са имали шефът на ДС Руси Христозов, министърът на вътрешните работи Антон Югов, Цола Драгойчева и сие, които нареждат унижаване и унищожаване на хора с различни убеждения, но с които са били заедно в лагери месеци преди това. Колко мръсотия може да се таи в душите на новите функционери на властта, за да предложат на антифашистите-анархисти от величието на Манол Васев, Иван Рачев, Трухчо Трухчев, Стефан Тонев, Илия Петканов, Борислав Менков и т. н. да подпишат декларация, че повече няма да се занимават с фашистка дейност! Такава нелепост могат да сътворят само най-достойни ученици на Сталин и Георги Димитров.
Лагерът край река Джерман е първият, в който са задържани антифашисти. С него се слага началото на българския Гулаг. Някои от анархистите са освободени след три, а по-голямата част след шест месеца. Представителите на другите партии от ОФ са мълчали гузно.
Разказван ми е следният случай за този лагер. Вечер, връщайки се под строй от работа, групата арестувани анархисти подминава окъсана старица с наръч дърва на гръб. Скоро след това край тях минава файтон с охранена жена, облечена в кожи. От групата се чува глас: “Дотогаз, докато има такива картини, затвори ще има и ние ще бъдем във тях!” Милиционерът смутен пита: “Ама, чакайте, бе хора, какви сте вие?”. “Анархисти” - отговарят.
Отсега нататък анархистите ще бъдат арестувани, изпращани в лагери, ще ги съдят, ще обискират, ще заплашват, ще преследват децата им. А на хората за тях ще се говори лошо или нищо - изпитани болшевишки средства.
Без да съм изчерпателен, ще разкажа това, което помня и което знам за случилото се на анархистите от нашия край, както и по няколко думи за онези от тях, които по-малко или повече лично познавах.
Кои са първите сеячи на анархизма в Чепинско не съм установил със сигурност. Има спомени за Димитър Шопов (Митьо Шопа), преселник от Македония в Лъджене. Бил доста разхайтен, пиел, пушел. Сприятелил се със съседа си Захари Ненчов (бай Заре), който така му повлиял, че Митьо става пълен въздържател и разпространител на анархизма. Полицията го наблюдава, бие го. Заболява от туберкулоза и умира през 1932 година. На погребението отива цялото село. Георги и Борис Попгеоргиеви от Чепино (по-популярни като Гьоре и Борис Попови) се увличат като деца от анархизма на учителя им Родосто Павлов, пазарджиклия.
Най-сериозни разпространители, а и най- задълбочено запознати с анархистическото учение, са братовчедите зъболекари Милош и Георги Попови.Те са следвали във Франция, където са се вдъхновявали от Себастиян Фор, срещали са се с легендарния Нестор Махно.
Милош Попов е имал обаяние освен с теоретическата си подготовка, ум, хуманно отношение към хората и със снажната си фигура и богата биография. Баща ми ни е разказвал с възхищение, че по време на септемврийските събития от 1923 година, когато убиват братя Кръстини, единият от които е анархист, Милош Попов е арестуван, но при конвоирането му за тогавашния околийски център Пещера на Цигова чешмица той успява да се освободи, да върже полицая, който го конвоира и да емигрира в Сърбия. На първия си син татко дава името Милош.
Милош Попов е от онези 400 анархисти, които не попадат в лагерите след 16 декември 1948 година. Спасява го брат му Николай, който е женен за Леда Гео Милева.
Какъв тормоз и какви притеснения изживява този човек от службите на Държавна сигурност не знам, но той по някое време се записа в комунистическата партия. Никой обаче от коравите анархисти, които познавах и с които общувах, не го смяташе за ренегат, като някои, за които ще стане въпрос по-нататък.
Работи до стари години в зъболекарския си кабинет. Ходих при него не заради проблем със зъбите, а за да го видя отблизо. Той често посещаваше един друг добър човек от Ракитово, наш съсед Стойчо Ковачев, също анархист. Излизах, гледах го с любопитство и се питах как ли понася партийните събрания.
Не познавах братовчеда му, зъболекаря Георги Попов, останал до последно анархист, но за него съм слушал само добри и топли думи.
Вторият мъж от камионетката е Петър Лозанов (Перчо). За него не е имало никакъв шанс да избегне концлагера, защото е анархист от голяма величина в България и в Европа.
Роден е в Лом на 5 ноември 1895 година в заможно семейство. С анархизма се запознава от моряци на броненосеца “Потьомкин”, които посетили Русе, където той е ученик в гимназията. По-късно организира ученическа стачка , която се разпространява в цялата страна.
По време на Първата световна война е пленен от французите. След завръщането от плен се свързва с нелегалните си другари съидейници Георги Шейтанов, Георги Жечев, Петър Мазнев. Около 1920 година заминава за Берлин, където следва медицина.Там се свързва с дейци на международното анархистическо движение, участва като делегат на международен анархистически конгрес, участва в работата на Задграничния съюз на българските анархисти. Добива опит на добър журналист, пише статии, превежда от немски на български и обратно.
Връща се в България. По време на реакционните години след 1923 година е нелегален. Около 1930 година става редактор на списание “Свободно общество”, което след преврата на 19 май 1934 година се замества от списание “Нов свят”.
Петър Лозанов е един от най-добрите български теоретици на анархизма и изключително добър познавач и критик на марксизма. В статията си “Фашизъм и работничество” пише, че “историята ще съди червените властелини.”
Вследствие на водения мизерен в материално отношение живот, заболява от туберкулоза. Идва да се лекува в Лъджене около 1939 година. Остава да живее тук. Работи като лаборант в болницата и в санаториума.
За пръв път видях Петър Лозанов в Пернишката затворническа болница, където лежаха тежко болни вуйчо Боян и бай Зарчо. Бай Перчо, също лагерист, го използваха като лаборант.Той прошепна скришом на нашите за състоянието на болните ни близки. Престоя в лагера няколко години.
По-късно, когато учех в гимназията във Велинград, съм го срещал на улицата. Той беше голям, едър мъж, с особено едра глава. Всички, които го познаваха, изпитваха към него особена почит.
За последен път го срещнах около 1966 година. Беше доста грохнал. Тогава чичо Гьоре Попов ми довери, че бай Перчо работи върху брошурата “Развенчаването на култа”, с подзаглавие “Зигзазите на социализма”. Чичо Гьоре я изпрати нелегално в Париж, където беше публикувана след смъртта на бай Перчо от българското анархистично книгоиздателство в Париж .
Умря през 1968 година. На погребението пирамидата му я носеха двамата анархисти Димитър Щерянов и Радул Попов. На нея пишеше “Без бог, без господар”.
Милош Попов има дъщеря, с която не се познавам. Петър Лозанов има дъщеря Жана и доведен син Стефан. Много бих искал да ги намеря и да изразя пред тях огромното уважение, което изпитвам и до днес към родителите им.
С децата на третия мъж от камионетката, Васил Гугалов, се познавам добре. Синът му Любчо ми беше учител и приятел. Като ученик в гимназията бях на квартира четири години у баба Гина Карагьозова в Чепино. Тя е майка на съпругата на Васил Гугалов. И сега се чувствам като близък роднина на Карагьозови и Гугалови.
Преди 9 септември 1944 година бай Васил е имал печатница и книжарница. Чрез тази книжарница са доставяни многобройните книги, вестници и списания, издавани от Федерацията на анархистите и на други прогресивни издания. През нея се е осигурявала хартия за нелегалната печатница над Чепино, където братята Георги и Борис Попови дълго време печатат анархистични издания.
Като ученик няколко пъти съм посещавал бай Васил. След затваряне на печатницата и книжарницата и след дългите години концлагер, семейството живееше в оскъдица. Баба ми Султана, която не дочака сина си жив от лагера, често посещаваше съидейниците на вуйчо Боян, за да разговори с умни и добри хора и да послуша спомени за сина си. Най-много гостуваше у Гугалови.
Сега, пишейки тези спомени, съжалявам и се упреквам, че не съм общувал повече с тези изключителни човеколюбци, за които анархизмът е синоним на свобода на личността, взаимопомощ, хуманизъм.
Костадин Зяпков, (kzyapkov@abv.bg)