Участието на България в Балканската война през 1912-1913 г. привлече вниманието и удивлението на Европа и света. Героизмът на българския войник, бойното изкуство на нашите командири - възпитаници на руската школа, неудържимият устрем на народа към свобода и национално обединение, върховните усилия на цялото българско население и нашите освободени земи и земите на Македония и Одринска Тракия да отхвърлят окончателно турското робство, превърнаха Балканската война в продължение на национално-освободителните войни против турското робство. Тя стана славна страница в нашата героична летопис. Събитие, белязано с рядко единство между държавна политика, всенародна подкрепа и неописуемата саможертва пред отечеството. Не случайно след войната наши и чужди учени, историци и социолози я определиха като ярък израз на стремежа на България към национално самоутвръждаване и нова глава в световната история.
Колкото повече се отдалечаваме от времето на Балканската война, толкова повече се възвишава нейното епохално значение. Сега, когато се връщаме към саможертвата на командири и войници под огъня, когато се вгледаме във всенародната подкрепа на войната разбираме, че за България тази война в пълния смисъл на думата беше национална война. България воюваше за национални идеали.
В този ред на мисли залужават похвала Община Велинград, местният Исторически музей и няколко обществени организации, които се организират да честват 100-годишнината от величавия подвиг на българите. Програмата е скромна, но впечатляваща. В нея има 3 акцента: гостуване на пазарджишкия Исторически музей - с изложба, посветена на Балканската война; теоретична конференция с участието на изтъкнати учени и историци; масова прожекция на документалния филм “Един народен подвиг“, посветен на Балканската война.
Сигурно мнозина от читателите ще гледат този филм, затова като сценарист искам да поговоря и разменя мисли за раждането на сценария.
Да напишеш сценарий за такова събитие, каквото е Балканската война, е много отговорно и трудно. Трудността идва от факта, че само в гражданската студия за документални филми “Време“ вече бяха създадени повече от 8 филма, посветени на Балканската война. Във военната киностудия - 5, в студия “Интерфилм“ - 2. БНТ всяка поредна година излъчваше кадри от войната и интервюта с живите участници. Пред мен стоеше задачата да видя и открия дали всичко у нас е направено и какво още не е казано и прожектирано. За целта се запознах с цялата документация на БАН, Историческия институт, Националния и Историческия музеи, Националната библиотека „Кирил и Методий“ и Главно управление на Държавния архив.
Срещнах се с ген. Владимир Стойчев и други ключови фигури, участвали във войната. И нещо много важно и полезно. С помощта на Мария Захариева - тогава зам.-министър на външните работи и при пълната подкрепа на посланиците и военните аташета на Франция, Чехословакия, Полша, Германия и Швеция ми бе осигуен достъп до тяхната историческа документация и филмотеки. Това ми даде възможност да разполагам с автентични фотоси, с дневника на шведския кралски военен кореспондент, сборник “Балканската война през погледа на един французин“, доклад на международната комисия за Балканската война, написан в началото на лятото на 1914г., протоколите на конгреса на Великите сили и още много снимки, фотоси, показващи жестокото насилие, безмилостна експлоатация и ограбване на българите от турските бейове и паши. Анализирах и подредих всичката тази информация. На тази изследователска основа написах сценария. Той бе приет с висока оценка от художествения съвет при КНА в присъствието на председателя на БАН, министъра на народната отбрана, началника на ГПУ, представители на Историческия институт и Националния и Исторически музеи. Екип, ръководен от режисьора Георги Аврамов - гл. редактор в КНА, успешно реализира сценария и филмът получи 2 национални и една международна награда.
Сега, когато се връщам към този сценарий и филм, не се срамувам да споделя с читателите моите вълнения, понякога и през сълзи, когато тъсех и откривах този исторически материал. Вълнувах се, когато френският ми колега от военната киностудия, ми показа кадър с пленения турски Шукри паша, който предава сабята си на ген. Никола Иванов с думите “Щастлив съм, че се предавам на герой“.
Вълнувах се, когато открих и прочетох в оригинал материала на чехословашкия военен кореспондент: “Случва се по пътя да се поверди кола, а добичетата да падат от изтощение, но коларят-доброволец не спира. Горд и величав, бос, с остен казва на офицера: “Аз ви дадох синовете си. Дадох ви колата и воловете си. В замяна искам място във войската, за да се бия с поробителя“.
Вълнувах се много и когато открих в софийския държавен архив показателно окръжно на самоковския околийски управител от 29 октомври. 1912 г., в което четем, че на основание телеграмата на командира на доброволния отряд от Сливница, се разпорежда на господа кметовете да доведат до знанието на населението, че за доброволци се приемат всички пълновръстни, способни да издържат несгодите на войната и които могат сами да се снабдят с две ризи, двойни гащи, панталони или потури, добри обуща или цървули, топла горна дреха, шапка, торба или раница. Всички други доброволци, неносещи това, да не се приемат.
Когато четях това окръжно, мислите ми се върнаха и към една кореспонденция на френски военен кореспондент, свидетел на боевете при Лозенград и Чаталджа. Той пише: “Най-сетне ето я пехотата. Тя е поразителна. Войниците са брадясали, нахлузили тежки ботуши или цървули, потънали в кал, непочистени може би от началото на войната, но въпреки това имаха величав вид. Носеха в себе си нещо гордо и епично“.
А един шведски журналист ме развълнува с кореспонденцията си с български селянин , който се разделя с коня си, с думите “Аз нямам нищо друго, освен коня, но го давам с радост, ако може да отиде срещу вековния поробител“.
Не искам да премълча и вълненията си, когато открих кореспонденция в която се описва как една майка с босилек в ръка изпраща тримата си сина - Керчо, Трифон и Митко, със заръка така да се бият, че никога вече поробителят да не посмее да поробва България: “Бийте се, хем питайте и разпитвайте за бащината ви сестра, която насила беше отвлечена и потурчена от сина на бея и откарана в Цариград“.
Споменавам за всички тези мои вълнения, като тъгувам и се ядосвам, че въпреки договорката с Община Велинград не беше осигурен на снимачния екип да снима пред паметника в Чепино Иван Ачев, а той е участник в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. На всичко отгоре той разполагаше с няколко снимки от войната, в това число и с ген. Заимов. Изглежда, че служителят, на когото беше възложено да посрещне екипа, е нямал патриотична тръпка, а само чиновническо сърце.
Ще спра дотук вълненията си по писането, но не мога да не кажа, че това българолюбие по време на Балканската война, тази всенародна готовност за саможертва пред олтара на Отечеството направи действително Балканската война една истинска народна война, учудила и удивила Европа и света.
В правото си съм обаче да попитам. България сега не е във война, тя е в дълбока икономическа криза и битка за оцеляване на хората и държавата. Какво е останало у българина от онова българолюбие и онази жертвоготовност пред Отечеството? Кой ни отне и ограби всичко това? Кой ни донесе днешното отчуждение от родината и властта? Кой натори човешката душа и посади в нея враждата, омразата и вълчите нрави между хората? Дано честването на 100-годишнината от Балканската война ни накара да се замислим и опомним. Дано тя подпали фитила на българолюбието и гордостта, че сме българи и че България я има и че ще я има!
Георги Златинов