На 14 ноември 2012 г. трима членове на сдружението за планинско колоездене “Байкария” - Васил Тодев, Ичо Николов и Станислав Николов тръгнаха на своята първа експедиция в Хималаите. За тях това е сбъдване на една мечта - мечта, голяма колкото Хималаите. Толкова голямо е и предизвикателството: да се придвижат с велосипеди по протежение на Великата хималайска пътека (т.нар. Lower Great Himalaya Trail), посещавайки пеш базовите лагери на осемте осемхилядници, разположени на територията на Непал: Даулагири (8167 м.), Анапурна (8091 м.), Манаслу (8156 м.), Чо Ою (8201 м.), Еверест (8848 м.), Лотце (8516 м.), Макалу (8481 м.) и Кангчендзьонга (8586 м.).
Общата дължина на избрания маршрут е около 1500 километра при средна надморска височина 2000 метра. Тримата изминават част от него, използвайки комбинация от планинско колоездене и пешеходен туризъм.
Най-висока точка: Jhong Peak (5266 м) - пеш Най-висока точка с колело: Муктинат (3700 м)
Хималайското приключение е сериозен тест за 29” велосипед, за екипировката и техническата обезпеченост на екипа. Безценна е помощта на спонсорите, които са и партньори в експедицията: магазин “Стената”, RAM Bikes, Photosynthesis и Sony.
60 дни по-късно тримата пътешественици се завърнаха в България с най-неповторимото чувство - за една мечта, която е истина. “Летописец” на експедицията е велинградчанинът Васил Тодев. Неговите репортажи на сайта на “Байкария” проследяват най-интересното и най-вълнуващото през 60-те дни в Хималаите. Истинско докосване до Голямата планина са стотиците снимки, запечатили както недостижимото величие и красота на природата, така и мигове от живота на местното население. С негова помощ и съдействие и ние поемаме по Великата хималайска пътека от първата спирка - Покара, Непал:
“От седмица сме в Непал и малко по малко започваме да свикваме с шумовете, миризмите, храната и гледките. Както се казва, всичко е чудесно! Прекарахме няколко дни в Катманду - доопаковане на екипировката, разрешителни и малко аклиматизация. Планините почти не ги виждаме и сме нетърпеливи да тръгнем. Решихме да караме до Покара, за да влезем малко в местния ритъм и да проверим как се държат велосипедите (и багажът). Изглежда, че засега се справяме, въпреки че сме карали само по асфалт. Това не означава, че няма екшън - напротив, трафикът тук е леко стряскащ, а димът и прахта по шосето са навсякъде. Изминаваме разстоянието за три дни, като и двете вечери спим на доста сгодни местенца - на брега на река Трисули и селцето Бандипур. Второто се оказва истинска находка - качено на един хълм с височина около 1000 метра, мястото предлага въздушни гледки към Даулагири, Анапурнна, Манаслу и Ганеш. Изпращаме и посрещаме слънцето, което огрява отсрещните гиганти. Все още ни е трудно да осмислим мащабите на планините - гледаме ги от 60 - 70 км, а имаме усещането, че са на един хвърлей...”
Следва първото докосване до Планината - Кали Гандаки, Мустанг, Даулагири и Анапурна. Ето какво разказва Васко за “дебюта” в Хималаите в поредния си репортаж:
“Ставаме в 6 и непили кафе, неумити и още спящи се потътряме на север от Муктинат. Следим ясна пътека, която се вие по склоновете на връхчето. Изглежда, че ще го достигнем след малко, ама някак си не се получава така. Преминаваме 4000 м, дишането се затруднява и пулсът се вдига. И така в шеги и закачки, и повече почивки след около 7 часа сме горе - Jhong Peak (5266 m) - дебют в Хималаите, снимки, кашкавал малко, гледки наоколо и обратно надолу. А гледките са запомнящи - от юг обратно на часовника следват веригата на Nilgiri (6839 - 7061), Tilicho (7134), Annapurna 1 (8091), Rock Noir (7485), Khatungkhang (6484) Thorung Peak (6144), Yakwakang (6482), безкрайните планини на Горен Мустанг до Тибет, Dhampus Peak (6012), Tokuche Peak (6920) и за финал огромната пирамида на Dhaulagiri (8167).
През следващите два дни се връщаме в долината на Кали Гандаки и се отдаваме на “свещеното” и невероятно усещане на потопеното и измито тяло в топлите извори на Татопани.
Отново сме долу, в долината - при топлия въздух, вечно зелените гори, прахта и потта и пак гледаме нагоре - този път Annapurna Sanctuary Trek. Въпреки, че мястото вече е доста туристическо и имаме известни резерви дали да ходим натам, все пак желанието да се докоснем до “сърцевината” на Анапурна надделява. Оставаме колелата в Биритати и поемаме по “бързата” пътека, следяща долината на Modi Khola. Нагоре, надолу, джунгла, оризови тераси и безкрайни стъпала. Наистина имам усещането, че се изкачвам до някакъв храм. След три дни сме в Светая светих - Machhapuchre Base Camp и Annapurna Base Camp (4130 м) - навсякъде около нас се издигат седемхилядници - Annapurna South (7219), Bharha Chuli (7647), Annapurna 1 (8091), Fluted Peak (6501), Tent Peak (5695), Glacier Dome (7069), Gangapurna (7454), Annapurna 3 (7555), Gandharwa Chuli (6248) и разбира се свещеният Machhapuchhre (6997). Прекарваме две вечери тук и с удоволствие слушаме легендите, които се разкават за шестмесечната българска експедиция на Анапурна през 1991 г. Слънцето залязва върху склоновете на Machhapuchhre и изгрява върху фамозната южна стена на Annapurna, което ни дарява с класически “златни” гледки. На това място много ясно се усеща прредела на “нормалното” човешко присъствие и навлизането в зоната на “голямата игра”. Главата ми трудно побира (разбира) силата, мотивацията и възможностите на хората, които се осмеляват да навлязат в другия свят - там, където постоянно се изсипват скали и лавини, там, където огромните ледени маси “разяждат” земната твърд, където температурата рядко се качва над нулата и където въздухът не става за дишане... Това за мен е абсолютен хазарт, игра на живот и смърт с най-могъщото проявление на природата.
А ние просто си събираме багажа и хващаме пътя надолу - към топлината, кукуригането на петлите, банята, евтината и изобилна храна.” Наред със срещите с Планината, важни са и срещите с хората, за които тя е дом от векове. Васил Тодев описва тяхното ежедневие:
“Начинът на живот на хората тук е много естествен - върви заедно със слънцето. Сутрин се излюпват към 5 и се започва: носи се вода, хранят се животни, пак се носи вода, пране и т.н. Има и доста хора, които просто спят на слънце, например в 10:30. Има и такива, които спят на слънце към 12:15. Няма викове, няма скандали....После към 17:30, максимум 18:00 ядат Дал Бат (ако случайно някой не знае това е традиционната храна, която местните ядат постоянно и включва ориз, леща, зеленчуци, малко ряпа и люто) и си лягат....и така ден след ден. И понеже през местата, през които минахме не минават често такива като нас, на хората им е доста интересно как си разпъваме палатката, как си готвим на примуса, как се храним, как си лягаме и така нататък. Стига да не е досадно и на нас ни е интересно. Даже си говорим разни работи. Познайте какви.
И така хора навсякъде. И планините (хълмовете) съответно са променени навсякъде - огромни терасирани склонове до безкрайност. Трудно ми е да си представя колко труд е това. Ама няма начин, трябва да се яде. Ориз се ражда два пъти в годината, а Дал Бат се яде всеки ден. Даже сипват допълнително, ако случайно не ти е стигнало...
Иначе май и тук вече е зима. Познава се по това, че всяка сутрин долините са покрити с гъста мъгла. Ако ни се случи да спим на високо, сутрин се наслаждаваме на чудесни гледки и ни е топличко. Ако сме долу - мъгла и влага, и пак красота. Огромни , разклонени дървета, червена глинеста пръст и някакви сенки, които изкачат от нищото и после се оказва, че са с униформички и отиват на училище. Към 10 -11 мъглата се стопява и пак е лято. Доста пот се изля, докато прехвърлим баирите между Катманду и Покара. Ама е хубаво - зелено, птиците пеят, хората нещо си бачкат или спят...”
Пътуването продължава - от Катманду пеш към района на Еверест, където е безсмислено и забранено да се кара колело. Ден след ден ходене пеша, като пътят води нагоре,надолу и отново нагоре - към столицата на шерпите и вход към Високата земя - Намче на 3400 м.н.в., високо над Млечната река. Сред невероятния пейзаж на Хималаите тримата посрещат Нова година:
“Набирайки височина пред нас се откриват все повече и повече хоризонти - на север е могъщият масив на Чо Ою, който се свързва с Чакунг (7029 м.), встрани от тях са островърхите Чоло (6098) и Кангчунг (6063), над тях се издига пирамидата на Еверест, заобиколена от Лотце и Нупце, а на югоизток погледа се рее по безумните склонове и ръбове на Аракам Це и Чоладзе...И отново познатата картина - слънцето пада ниско на югозапад и планините пред нас от синкаво бели постепенно се обагрят в жълто и червено, докато последния лъч огасне върху жълто-сивите плочи на Еверест. После се настанява неземното виолетово и първите звезди започват да примигват някъде над Макалу. Така всъщност изпратихме поредната година от нашето битие...”
Пътят продължава през ледници и върхове, сред немислимите и необхватни мащаби на Хималаите, сред гледки, които можеш да видиш само тук. На сбогуване чувстват, че Планината сякаш не ги пуска. А в края на това неповторимо пътешествие идва времето за равносметка. За Васил Тодев тя изглежда така:
“Добре е човек да има мечти. Още по-добре е, когато тези мечти се сбъдват. Предполагам това е, което осмисля живота ни. През последните двадесет дни аз имах щастието да вървя (не карах колело) и да мисля една от мечтите си - Еверест. За мнозина сигурно това е тривиално или безсмислено, но лично за мен то има дълбок смисъл и съдържание. Бях на пет и си спомням достатъчно ясно как говорителката по телевизията съобщи, че Христо Проданов е достигнал най-високия връх на планетата. Сам и без кислород, но е изпаднал в критично състояние и не е ясно, дали ще успее да слезе... Странно е как може такава новина да се запечата в съзнанието на едно пет годишно дете, но това е факт и не е изключено това да е една от причините живота ми да се свърже така силно с планините и търсенето на нови хоризонти.
По-късно научих повече за тази планина - разбрах, че е най-високата, че там трудно се диша, че много хора свързват живота си с нея, а и не малко дръзнали да “премерят” сили са останали завинаги по склоновете и. Научих за Мелъри и Ъруин, за Ерик Шиптън, за Хилари и Норгей, за Бонингтън, Меснер и още куп други, които са оставили нещо от себе си (или себе си) в името на откривателството, постижението и себедоказването.
И ето, сега 30 години по-късно, аз имам щастието да се докосна до голямата планина, да видя с очите си, да вдишам с гърдите и да чуя с ушите си това, за което съм чел, слушал и гледал.
....
Така беше - слънчево, студено, прашно, красиво, самотно, впечатляващо, стряскащо, златно и каквото там му хрумне на човек, но за мен не беше разочароващо. Аз си тръгнах от това място с усещане за насищане, за една мечта, която е истина.
И последната вечер, опитвайки се да заспя, прехвърлих наум моментите от нашето “докосване” и се оказа, че си спомням съвсем ясно и живо всеки един от тези (не 20) шейсет дни, които изживяхме при Голямата планина. Значи съм живял. До скоро, Хималая!”
Пълният текст на репортажите на Васил Тодев и уникалните снимки от експедицията в Хималаите можете на намерите на сайта на “Байкария” http://bikearea.org/dokosvane-do-himalaite.html.
Благодарим на Васко за това, че и ние се докоснахме до Планината и му пожелаваме още много негови мечти да станат истина.
Темпо