Един от видните каменчани пред последните години на турското робство и след Освобождението е Никола Петков Каров. По спомените на хора от онова време той бил много черен и буен, с непокорен характер. Бранил малките пастирчета от свирепия бейски син, който ги биел, когато ходели на лов из гората.
Турците знаели, че с Карата (така му викали всички) шега не бива. Признават го за голям шивач (френтерзия) и опитен касапин. “Сече му акълът на този гяурин - казват те. - Наумили ли нещо да прави, нищо не може да го спре”.
Внуците му, слушали за него разкази от своите майки и бащи, разправят, че когато решил да се ожени, в една тъмна вечер тайно грабнал избраницата си Гина. Не й дал възможност дори да се облече. По риза я отвлякъл в бащиния си дом, където същата нощ й ушил фуста, за да я представи сутринта на своите родители.
Свили двамата семейно гнездо, в което отгледали пет сина. За материалното укрепване на семейството и голямото уважение, с което се ползвало сред българи и турци, допринасяла неуморната майка, проявила се като народен лечител.
В началото на Априлското въстание синът на бея изчезнал безследно. Повечето хора силно желаели да узнаят кой е затрил развратния и зъл турчин, за да му стиснат ръката.
Разярените турци обърнали всичко, но никъде не открили следа. Подозрително се вглеждали във всеки, търсели най-малък повод, за да излеят злобата си. Очите им се насочили към Карата. “Той ще е !” - тази мисъл се въртяла в главите им.
Карата доловил каква опасност го дебне, затова, докато утихне яростта на властниците, се укривал в балкана, на връх “Араб Чал”, до един извор - “Каровата вода”.
Не се отказали от намеренията си преследвачите, но все не успявали да завардят вкъщи този, който им трябва. Не вярвали на съпругата му, че бил заминал някъде да търси гайтан.
Най-после успели да го издебнат. Оградили къщата и започнали да тропат на вратата. Никола скочил, грабнал брадвата. Гина успяла да го убеди, че е излишно да пролива кръв, че не може да избяга. Заловен и бос откаран в конака, той отхвърлил обвинението. Никой не искал да чуе думите му. Гневът на всички, особено на бея, нямал граница. За назидание на българското население искали да го видят овиснал на бесилото, но жената му, която се познавала с онбашията, лекуван често от нея, която акушерствала при раждане на единствения му син, измолила да се отмени бесилката.
При раздялата, когато повели мъжа й на заточение, един от заптиетата я ударил по гърба с ятаган, който се счупил. “Какво стана? - издумал уплашен султанският служител и добавил - Карата ще се върне жив!”.
Така и станало. След две години и половина дошъл краят на робството. Никола Петков Каров се върнал от Диарбекир с измръзнали пръсти на единия крак, с една ръка инвалид.
За курбан жена му Гина заклала тригодишно теле. На селския мегдан Орището се събрало цялото село, за да изрази радостта си.
Край дома на завърналия се заточеник се виела река “Еленка”. И тя сякаш усетила пристигането на Карата, който наскоро я оживил: построил на брега й воденица, в горното течение - чарк, наречен по-късно, за разлика от новопостроените, “Стария чарк”.
Този инициативен, с буден ум човек, преминал през Диарбекирските зандани, умира в 1908 година.
Иван Захов
135 години от Освобождението: Счупване на ятагана
