Авторът е отраснал и получил средното си образование във Велинград. Завършва право в Юридическия факултет на Софийския университет “Свети Климент Охридски”. Работи като следовател в прокуратурата в Пазарджик, а от 1980 година е адвокат в същия град.
В края на уводните думи на тази книга четем: “Предложените текстове са повод за размисъл. Надявам се читателят да заживее с поставените проблеми и да си даде сам отговор - но гледайки се в огледалото.”
Ще се опитам да изпълня препоръката на автора, защото повдигнатите въпроси в неговата книга са част от “проклетите вечни въпроси на Битието, които никой век не разреши”. Всеки от нас се е “докосвал” до тях по своему, но никой досега не е постигнал общовалидно разрешение. Да размишляваме, настоява авторът, “гледайки се в огледалото”, т.е. да се взрем в себе си, да се опознаем и едва тогава да се огледаме и опитаме да проумеем що е истина, справедливост, съвест, любов... И най-вече, какъв е смисълът на човешкото съществуване.
В тази непретенциозна наглед книжка тематиката не се натрапва на читателя с гръмогласие, самоцелна фразеология и претенция за изящност. Тя е подсказана и разтълкувана с искрен, достъпен, доброжелателен тон. Това е покана за приятелски разговор, за споделяне на мисли и чувства, протегната топла ръка, която читателят трябва да поеме и стисне по човешки. Размисълът и изводите, до които води, не претендират за изключителност, а събуждат асоциации, стимулират ума и въображените на читателя, за да потърси и открие своя личен извод. Това е общото усещане от първия прочит на книгата. Но само вторият ще ни открие сърцевината и същината на написаното.
Книгата е скромна по формат, но с разнообразие на застъпените жанрове. На места дори се смесват, което изненадва, но пък засилва внушението. Това е в духа на постмодернизма, който не се съобразява твърде с литературните канони от миналото. Есето се родее с разказа, той - със спомена, публицистиката - с теорията на правото. Житейските проблеми се съчетават с професионалните, с които се среща и сблъсква следователят от миналото и настоящ адвокат Николай Антов. Доказаната му ерудиция разширява мировъзрението, помага му да подходи към един човешки проблем, дори най-интимния, с усвоените познания от науката и философията.
Свързващото звено в цялото това разнообразие на текстовете е личността на автора, до която ние се “докосваме”, на места с изненада, на други - с удивление. Натрупал годинки, познат като спокоен, овладян, разсъдлив човек, Антов ще ни се представи в тази книга с тънка чувствителност, милозливост, скромност. Не само ще се впечатли от душевната драма на убиеца, разпнат през годините на кръста на съвестта си, но и ще я съпреживее. Ще заговори с болка в сърцето за клеветата и клюката, причинили толкава злощастия, за ширещата се духовна нищета, за любовта, разбрана от някои единствено в плътския й образ, постигната понякога с насилие. И въпреки това ще опази вярата си в дружеските отношения, във взаимопомощта и доверието в човека. Видял и преживял какво ли не, наясно с престъпността в целия й грозен и противен лик, авторът е опазил вярата си в доброто, красивото и възвишеното.
Още в юношеските си години усеща обаятелното въздействие на класическата музика и става неин запален почитател и ценител. Това го сближава с по-големия от него Николай Гяуров, бъдещия световен оперен певец, с когото поддържа лична връзка през годините. Присъствал е на негово участие в музикалния фестивал в Залцбург, Австрия, но не събира кураж да му се представи и го поздрави. Води кореспонденция с великият български бас Борис Христов. И когато певецът го кани на среща при едно свое посещение в родината, стъписан от оказаното му внимание и чест, любителят не отива на срещата, за което съжалява до ден днешен.
И друга изненада. Мемоарният му текст “На стария град” е посветен на едно младежко сантиментално преживяване в Пловдив. Този “град” е бил обект за творческа изява на много художници, сред които се откроява бележитият Цанко Лавренов. Николай Антов пристъпва към темата с вълнението и багрите на лирическото слово. В основата е носталгията по едно време и събитие, което няма да се завърне никога. Но дали го е имало, дали е съществувало, не е ли само плод на едно въображение, на една мечта? Толкова хубаво е било, че му се струва сега невероятно.
В края на книгата думата има юристът. Понятията право и справедливост са разтълкувани в тяхното историческо развитие чрез позоваване на велики имена на философи и учени като Платон и Аристотел в древността, последвани от Хелвеций, Хегел и Кант, за да се стигне до българските учени и авторитети в областта на правото. Подчертана е ролята на правосъдието, като гръбнак на държавността. Пречупи ли се, държавата губи присъствие, смисъл, съдържание и оправдание.
Преди време написах: “Ако си грамотен и вече на години, седни и запиши нещичко от преживяното - своето, на родителите си, на дедите си, каквото си запомнил. Положи и своето камъче в многоцветната мозайка на времето, върху която да стъпи историята, истинската, а не съчинената.” С написаното досега Николай Антов постави своето камъче в мозайката на нашата съвремеменност, което впечатлява с искреност, човечност, познание и морал.
д-р Александър Попов