“Най-жестоката болка: да бъдеш предаден и пожертван от една власт, на която си посветил с доверие и преданост целия си живот” - пише майката Стоянка Делкова в жалбата си до Европейския съд по правата на човека в Страсбург, през ноември 2012 г. Поводът е смъртната присъда над сина й през 1985-а. Майката изчезва няколко дни по-късно. След два месеца я откриха удушена и закопана край Велинград.
Особеното в случая е, че осъденият не е чужд агент, “враг на народа” или поне “буржоазна отрепка”, а активен комсомолец, доброволен сътрудник на милицията, млада издънка на две комунистически фамилии. Баща му е пенсиониран милиционер. Държавно-партийната върхушка, самозабравила се в безотговорната си власт, не се поколебава да посегне и върху своите верни хора, за да потули истината.
Живко Делков, 24-годишен, е обвинен в убийство на полковник от армията и съпругата му, по следствено дело на Държавна сигурност. Мотивът на престъплението - бягство зад граница. За тази цел застрелял с ловна пушка спящото в една лада семейство край Баташкия язовир, за да отнеме колата и стигне с нея южното Черноморие. А оттам, с откраднат скутер, да избяга в Турция. Но как се стига нощем до Ахтопол с простреляно предно стъкло на колата? “Беглецът” няма шофьорска книжка, нито опит в шофирането, за скутер да не говорим. Късоглед е с 10 диоптра, с ретинопатия и с тремор (треперене) на ръцете по рождение. На сутринта се разхожда спокойно около язовира, с ловджийска пушка на рамо. И защо полковникът и съпругата му ще нощуват в ладата, когато военната почивна станция е на километър? Наблизо, в хижа край язовира, има “сбирка” на началници от МВР. Още тук се очертава картината на един правен абсурд.
Няма свидетели на приписваните деяния на Делков и веществени доказателство за вината му. Независимата балистична експертиза определи експертизата на следствието като неистинско доказателствено средство. Този факт е достатъчен делото да бъде възобновено по силата на член 422. (1) 1. на НПК. Обвинението се основава върху демонстративните самопризнания на младежа, от които той започва да се отрича в предсмъртните си писма, осъзнал клопката, в която е попаднал.
През 2006 г. към опитите на майката-вдовица за възобновяване на делото се присъедини неформална Гражданска инициатива. Отправените към трите инстанции на прокуратурата молби бяха отхвърлени с категоричното “няма законови основания”. Главният прокурор Борис Велчев бе сезиран трикратно, в качеството му на висша инстанция в прокуратурата, с пълномощия да разпореди разследване по жалбата. Но отговор не се получи. През 2009 г. бе издадена документалната ми книга “Гибел. Историята на една смъртна присъда”, с подкрепата на Община Пазарджик.
При създадените обстоятелства майката бе принудена да подаде жалба до Европейския съд за правата на човека (ЕСПЧ) в Страсбург, позовавайки се на член 2 от Европейската конвеция по правата на човека за правото на живот, на член 6 за правото на справедлив съдебен процес и на протокол номер 7 на Конвенцията за правото на възобновяване на едно дело. В края на жалбата майката заявява: “Под наблюдения съм от злонамерени хора и се опасявам да не ме сполети съдбата на жалбоподателя пред ЕСПЧ Никола Колев, убит през 2002 г. Не съм сигурна, че Вашият отговор на жалбата ми ще стигне до мен. Затова Ви моля писмото Ви да бъде изпратено с копие до д-р Александър Попов.” Следва пощенският адрес, електронният и номерът на мобилния телефон.
Жалбата е подадена на 19 ноември 2012 г. с обратна разписка и получена в Секретариата на Съда на 26 ноември. По това време Делкова изчезва, а на 21 януари 2013 г. трупът й бе открит край Велинград.
С писмо от 2 януари 2013 г. уведомих Секретариата на Съда за изчезването на Стоянка Делкова, а по-късно и за убийството й. В отговора си от 5 февруари 2013 г. Секретариатът ме уведомява, че писмото ми е получено “от което е видно, че желаете да подадете жалба до Съда”. Изпращат ми формуляр, който трябвало да попълня. Отговорих, че е налице недоразумение. Не съм отправял жалба, а очаквам отговор по казуса “Делкови”. Опасявайки се, че и жалбата на Стоянка Делкова може да е “изчезнала”, приложих копия от цялата документация. В практическото ръководство на Съда е записано: “Някои жалби се преценяват като спешни при наличие на непосредствена смъртна опасност за жалбоподателя.” И още: “При смърт на жалбоподателя Съдът преценява дали да продължи да се занимава със жалбата от гледище на защита на човешкото право. Такъв процес възниква, когато жалбата засяга законодателство, правна система или практика в съответната държава.”
Казусът “Делкови - син и майка” отговаря и на двете условия. Липсата у нас на съдебен контрол върху отказа на прокуратурата да предприеме действия за възобновяване на едно дело е налице в редица европейски държави. А в Германия, Франция, Италия, Чехия дори осъденият може да отправи сам жалба към съда. Според Гражданската ни инициатива прокуратурата разполагаше с достатъчно основания, за да предприеме разследване и да представи казуса пред Върховния касационен съд за окончателното му разрешение.
До този момент, вече година, няма отговор на ЕСПЧ за допустимост на жалбата до упълномощеното лице за контакт. Бяха отправени две напомняния към Секретариата и две обръщения към председателя на Съда г-н Дийн Спилман, но отговор не получихме. А правило в практиката на Съда е отговор за допустимост да бъде изпратен до два месеца.
Най-неочаквано казусът се изостри и усложни със самоубийството на заподозрения в убийството на Делкова бивш полицай-криминалист Малин Бозьов. През януари 2009 г. Стоянка Делкова дарява с нотариален акт жилището си на семейство Бозьови, “с условие да си запази правото на ползуване пожизнено и безвъзмездно”. Четиричленното семейство се настанява в жилището със съгласието на собственицата и дори започва ремонт. Отчачало съжителството е нормално и безпроблемно. С течение на времето обаче дарителката е подложена на морален тормоз, преминал по-късно във физическо насилие. Делкова е с крехко здраве, инвалид след мозъчен инсулт и сърдечна операция по спешност. Подава жалба до Районното управление на МВР, оставена без внимание. Следва жалба до Районната прокуратура, приключила с отказ за образуване на досъдебно производство. Жалбоподателката си измисляла побоища, допускат и самонаранявания. Случаят е представен от журналист в списание “Правен свят” (брой 1,2011 г.) Тормозът и насилието продължават. Делкова се обръща за помощ и към Областното дирекция на МВР в Пазарджик, но не получава подкрепа. Бива принудена да напусне жилището си и да живее под наем с пенсия от 186 лева. Представя в Районния съд - Велинград “иск за защита и възстановяване на отнето владение”. Делото приключва с решение в полза на ищцата: семейството да предаде жилището. Решението е мотивирано с упражнения върху Делкова морален тормоз и физическо насилие - факти, потвърдени от медицински свидетелства и свидетели. Бозьови са задължени да заплатят на Делкова 1000.80 лв. за разноските по делото. В изпълнителния лист за въвеждането й във владение на жилището е записано: “Държавните органи са длъжни да съдействат за изпълнение на решението.” Получава се пълно разминаване между поведението на полицията и прокуратурата и решението на Районния съд. Делкова се завръща в стаичката си в приземния етаж на жилището. Но след няколко безуспешни опита, в течение на цяла година, не е въведена във владение и семейството продължава да го обитава. “Държавните органи” се оказват безсилни да изпълнят съдебното решение. По сведения на съседи, поредният опит бил насрочен за началото на декември 2012 г. Но към 23 ноември Стоянка Делкова “изчезва”.
Всичко това бе широко коментирано в медиите, местни и централни. Онова, което те не знаеха бе, че Малин Бозьов, вече пенсиониран, е водещ участник в независимата балистична експертиза, опровергала експертизата на следствието. Не споменах името му в документалната си книга, за да го предпазя от евентуална санкция на лица, заинтересувани истината да не излезе наяве. Но за тях не бе трудно да го узнаят, тъй като по това време отношенията между семейството и Делкова бяха добри. В случая интересите на Бозьови и на споменатите лица съвпаднаха. Пасивната позиция на полицията и прокуратурата в този случай събуди съмнение за властови чадър над семейството. В някои медии поведението им бе определено като “престъпно бездействие”. Ще прибавя и неизпълненото в продължение на година решение на Районния съд. И още: полицията не обяви своевременно изчезването на Делкова, наложи се да го сторя в медиите на 18 декември 2012 г. Поради изложените факти мнозина прибавиха към основната версия “битов конфликт” и втора - активното съучастие на лица от силовото задкулисие. В края на месец януари т.г. досъдебното производство приключи без резултат, но издирвателните действия продължавали. Битуват предположения, че те ще се проточат с години и ще завършат с провал, като случая с убийството на жалбоподателя пред ЕСПЧ прокурор Никола Колев през 2002 г.
Другият важен и висящ проблем е мълчанието до този момент на Европейския съд по правата на човека, което може да се тълкува като неизпълнено служебно задължение. Всяка една от европейските държави има свой представител в Съда и своя регистратура. Писмото до мен, за което стана дума, бе на български език, но без име и подпис на длъжностното лице. Дали там някъде не е засечката? Българският съдия г-жа Здравка Калайджиева беше осведомена за казуса “Делкови” и би трябвало да обясни липсата на отговор за допустимост на жалбата до упълномощеното лице за контакт. Мълчанието може да се третира и като отказ от правосъдие. Дали нашенското силово задкулисие не се е преселило и насадило в далечния Страсбург?
При посещението си в България миналата година г-жа Вивиан Рединг, вицепрезидент на Европейската комисия и комисар по правосъдието и вътрешния ред, отправи призив към гражданското ни общество: “Искам да ви чуя!” Възползвах се от поканата и представих вкратце настоящата история. Отговорът пристигна след месец, подписан от г-н Мартин Селмейър, началник на кабинета на г-жа Рединг. В писмото се изразява благодарност за изпратената информация, посочва се документация, която може да ни бъде полезна и се изказва съжаление за загубата на три човешки живота. Пример за уважително и доброжелателно отношение към един представител на българското гражданско общество.
Цялата тази скръбна история илюстрира ярко генетичната връзка между комунизъм и посткомунизъм в България. Ако една институция, българска или европейска, се гуши гузно в мълчанието, нека бием камбаната на Истината и Правото, докато я проглуши! Съветват ни да загърбим миналото. Та то не е отминало!
Д-р Александър Попов