На 3 май се навършват 70 години от гибелта на Вела Пеева. Годишнината ще бъде отбелязана с панахида в 11 часа на 30 юни 2014 г. на паметника на Вела под “Кисловодск”, а от 12 часа в залата на Художествената галерия ще бъде прожектиран документален филм за нея.
Със съдействието на Исторически музей - Велинград се връщаме 70 години назад с един от запазените спомени на нейната сестра Гера Пеева, който публикуваме със съкращения:
Беше 3 май 1944 г. Бях на пост втора смяна. Поради необичайно падналия сняг за сезона времето беше много студено. Бях поседнала да се постопля до стар дънер, огрят вече от слънцето. Бе необикновено тихо. Откъм лагера не се чуваше никакъв шум. След мразовитата нощ другарите спяха около огъня. Изведнъж тишината наруши ехото от единично избухване на бомба. Последва ехото на продължителна стрелба. Последва затишие. След малко отново стрелбата зачести, последваха многократни избухвания на бомби. Ясно беше, че недалеч от нас се водеше сражение. Първото предположение, което мина през съзнанието ми, беше, че другарите, които се откъснаха от мас при престрелката на моста, са попаднали на засадата. Изтичах при другарите в лагера, всички бяха наскачали в тревата. Всеобщо бе мнението, че групата на Цветан навярно води това сражение. Независимо от това, че престрелката беше далече от района на лагера, всички бяхме единодушни, че трябва да се направи опит да се разбере случая с престрелката. До обяд група другари с Манол Велев заминаха. Обзе ни тягосно настроение. С нетърпение очаквахме тяхното завръщане. Какво може да се е случило? - питахме се ние.
Най-после късно след обяд чухме парола и всички хукнахме към поста. Другарите от свръзката вече бяха там. По изражението на лицата им, по настроението разбрах, че се е случило нещо страшно. Не зная защо погледите на всички се устремиха към мене.
- Другари - започна Манол с някакъв сподавен, чужд глас. - Вела е водила сражението и героично е загинала.
Повечето от разказаното не помня. Следваха подробности за сражението, за настроението на хората по селата...
Внезапното съобщение за смъртта на Вела ме потресе. Изведнъж като че ли в мене нещо рухна, обзе ме някаква душевна отпадналост, пустота. Краката ми загубиха устойчивост. Изпаднах в състояние на умствено и физическо вцепенение. Другарите не се опитваха да ме успокояват, чувстваха, че е безсмислено. В лагера всичко притихна. С Боряна и Веско се уединихме настрана, всеки зает с мислите си за Вела, със спомените за нея, а те бяха толкова хубави и светли. Постепенно съзнанието заработи. Някъде в мен проблесна искрица надежда, че всичко може да бъде само слух.
На другия ден, след нова среща, страшната вест се потвърди, беше факт. Нима я нямаше вече Вела? Тази старшна истина не можех да възприема. Нямаше я вече Вела, не съществуваше вече нашата прекрасна дружба, надхвърлила далеч рамките на обикновените сестрински отношения... Нима вече няма да почувствам тази грижлива ръка на рамото ми. Да чуя топлото и ласкаво “Гера, братле...” - обръщението й, което ми беше станало привичка да чувам. Трябваше да се живее без Вела, а за това се изискваше много, много твърдост...
Борбата се разгаряше. Нямаше място за унинине. Светлата памет на Вела, нейната героична смърт повеляваха да бъдем в първите редици на борбата.
Гера Пеева
След смъртта на Вела
