„Да благодарим на Господ, че ни беше дал Гяуров, защото можеше да го даде на някоя друга нация. И никак не е случайно, че Господ му даде да умре на 2 юни, когато си спомняме за най-великите българи, когато почитаме иконите си”.
Гена Димитрова
Николай Гяуров е белязан за цял живот от щастлива творческа съдба в операта. Още като дете той направил най-голямо впечатление на местната общественост. Тогава за пръв път се изявил като певец в читалището. Николай показал цялата си артистичност и вложи чувствата, които имал към майка си, която била интернирана и той бил лишен от майчините грижи. Всички в салона плачели. Много години по-късно, пред празния лист на своите ненаписани мемоари, Гяуров щеше да си спомни времето, когато получавал от учителя си по музика в село Лъджене настойчиви приятелски съвети: “Трябва да работиш повече, Николай! Ти си роден за нещо много по-добро. Роден си за сцена, но тази на голямата опера...Нямаш време, момче! Гласът ти не е лош, а не ти достига музикална шлифовка - работа, работа се иска.” Ангел Герин (1908-1983 г.) учил възпитаниците си не само да свирят на най-различни инструменти. Дава им познания и оръжие за бъдещите житейски битки. Силно се е надявал, а и става жив свидетел на успеха на много свои ученици. Но едва ли този човек с ренесансов дух е предполагал, че един от тях - “неговият Николай” - един ден ще завладее милиони умове и сърца по света. Нито пък, че басът Гяуров ще е част от “българското оперно чудо”, което нашето общество посочи като най-значимо събитие в историята на страната ни през изминалия век, а още повече, че признанието “посланик на оперното изкуство” ще бъде израз за приноса му в историята на световния певчески театър.
“Кралят на басите“ си отиде от този свят преди 10 години. На 2 юни 2004 г. умря най-великият бас от втората половина на 20-ти век, народният артист на България Николай Гяуров. Момчето от Велинград, красивият българин със светли очи. Един от най-добрите изпълнители както на драматични, така и на комични партии в опери от композитори на разни епохи. Съгражданинът ни Гяуров е един от немногото баси, на който се удаде да направи практически невъзможното - да стане любимият артист не само в своята, оперна среда, но и за хиляди хора, които нито един път в живота си не са били в оперен театър.
Кариерата му в изпълнителното изкуство се развива главоломно. Насочен и насърчен от академик Петко Стайнов през 1949 г., в следващата година усвоява вокално-изпълнителския стил на италианската певческа школа в Софийската консерватория “Проф. П. Владигеров” при проф. Бръмбаров. Първо е приет да учи в Ленинградската консерватория “Н. Римски-Корсаков”, после е зачислен във втори курс на Московската консерватория “П. И. Чайковски”, където се дипломира блестящо с “Диплом с отличие” на 28 юни 1955 г. Едно най-ранно признание на неговия талант, началото на успеха е златният медал на българския певец при завършване на образованието му.
Подготвен и изправен на сигурен старт в София, Москва и Ленинград певецът сякаш полетява с крилатата мисъл на безсмъртния Гьоте: “Не е достатъчно само знание, то трябва и да се прилага; не е достатъчно да искаш, трябва и да действаш”. Моментален резултат от следването в Москва е проявата във Варшава. В международния конкурс по академично пеене на Петия световен фестивал на младежта и студентите, проведен през август 1955 г., в който участват над 90 певици и певци от повече от 30 страни, младият бас Николай Гяуров показал изключително високи качества. Той произвел неочаквано силно впечатление. Лауреат на конкурса, получавайки първа награда и златен медал, журито на конкурса единодушно му дало възможно най-високата оценка - 25 точки. Изненадващо след Варшава той постига друга скорострелна победа, спечелва Grand Prix-Paris - Голямата награда на Първия вокален конкурс в Париж. В конкурса през септември 1955 г. участвали 147 състезатели от цял свят. Тази награда е нещо, което изведнъж го отвежда в категорията на изключителните явления и обгражда артистичното му битие с ореола на дългоочакваното и едва ли не на оперното месианство. И сега неизтощимият стремеж на Гяуров да е на върха на живота, му помага. Силният дух и волята да се състезава му донасят голямата победа, по-късно и славата.
На 18 март 1956 г. в Българската националната опера Николай Гяуров започва кариерата си с Дон Базилио. Тази роля е първият му голям оперен успех. Появявайки се в Ла Скала през 1960 г. в “Борис Годунов“ от Мусоргски (в ролята на Варлаам), заедно с Борис Христов, триумфът му е сензационен и безпрецедентен. Тук Гяуров прави своята най-важна стъпка, която е кулминация на дотогавашните му усилия и надежди и веднага се превръща в любимец на публиката. “В България пеят и дърветата по пътя” - казал Гяуров в интервю за италиански вестник и направо смаял смятаната за най-музикална нация в света. “Не, той не е италианец, той е българин, но неговото пеене - това е чиста проба белканто!“ - говорят за Гяуров след десетина години в Милано, а не много след това и по целия свят.
Под загадъчното заглавие “Велики гласове на миналото? Слушайте Гяуров във „”Фауст”!”, чрез вестник “Чикаго Американ” през 1963 г. в далечна Америка прозвучават пророческите думи: ”Нека всички се научим правилно да произнасяме името Гяуров, да заживеем с голямата надежда, че той ще чертае пътя на оперното изкуство през следващите двайсет и пет или повече години. Никога след чудно хубавите години на Ецио Пинца не сме имали мъжки глас, надарен с такива вокални, музикантски и актьорски качества, които са способни да завладеят световния оперен театър. Всъщност той вече няма съперници. Гяуров е най-голямото оперно събитие през последните години след дебюта на Мария Калас”. Всъщност задокеанската прогноза за Николай се сбъдва. Най-впечатляващо за него е, че в следващите години той се изравнява по гласови данни с най-титулованите баси в света - Шаляпин и Борис Христов. И това е свещената тройка на басите в света - Шаляпин, Гяуров, Борис Христов. v След време Гяуров ще изрече най-сърдечно думи, особено паметни за любимия му Велинград. “Мене особено ми харесват три града: Париж - със своята неповторима атмосфера, Рим - със старинните си паметници, Ленинград - с това, че на всяка крачка вие се срещате с изкуството. Цял ден мога да бродя по техните улици и площади, да откривам нещо ново, непознато. Много обичам Москва и Виена. Но най-скъп за мене е моя роден Велинград, където се родих и израснах“.
Музикалният изследовател Розалия Бикс, която в трудовете си успява най-гъвкаво да подреди “частите от мозайката в явлението Гяуров”, пише: “Няма друг българин от величината и известността на Николай Гяуров, който толкова трайно, с десетилетия, да е успявал да запази професионалното си и гражданско равновесие, стъпил едновременно на две еднакво стръвни за жертви бойни полета. На Запад го публикуваха сниман на столична трибуна по време на манифестации... У нас брояха пуловерите му, фотоапаратите, въдиците и сееха умопомрачаващи догадки за цената на поръчковия му “Ягуар”. На сънародниците му тогава рядко минаваше през ума, че съществуват държави и общества зад Завесата, в които не спазваш ли правилата във всичките им снобски според нас подробности - си вън, все по-надолу в професионалната и социалната йерархия. “На беден пари не се дават!” Днес мнозина разбират преносния смисъл на тази максима, но тогава...” Николай Гяуров беше в центъра на тези и на колко още други страсти и пристрастия на оперното и не само на оперното ни население. Навсякъде и във всичко Николай Гяуров е българин, но българска, всъщност, е “идеалната част” от неговото национално и социално мислене, винаги отстоявана и често решаваща, но несъмнено променяна от безпощадните закони на бизнеса. А той е в него, живее в него, работи не година и не две и е длъжен да го познава, за да се справи с неумолимостта му. Какво искам да кажа? Че едно е момчето от Велинград, съвсем друго е понятието Николай Гяуров в миналото и днес. Бих се радвал, ако всеки се замисли какво означава един българин да заеме такова място в културата на света, да го задържи близо 50 години неосквернено и да носи такова признание на родния край и страната си. Там, където само за да стигнеш високо, трябва да си поне двойно по-висок от съперниците си, а какво остава, ако трябва все високо да стоиш.
Има ли Гяуров тема в оперното изкуство на съвременността? Има и по нея не спорят. Темата на онзи, който се стреми към властта, постига я, но тя не го прави щастлив. А притежава всичко, за да носи достойно “короната” ум, сърце, храброст и сила. Не издържа, разяден от собствените си противоречиви страсти и от присъдата на един свят, който го ненавижда.
Преди да си отиде, Гяуров е виждал себе си като един Дон Кихот. В тази роля след сцената на смъртта, пребледнял като смъртник, той споделя, че до такава степен се е вживял, че чувствал как сърцето му спира да бие. Застанал на границата между миналия и настоящия век, той сякаш не искал да се сбогува със своите идеали и разбиране за живота, изпепелени от агресията и цинизма на нашето време. С особено вълнение той подходил към последната песен “Смъртта на Дон Кихот”: “Не плачи, Санчо, твоят господар не е мъртъв. Той живее на един остров, където всичко е чисто и без лъжи. Един желан остров, където и ти ще дойдеш един ден...” Николай Гяуров искал последният акорд в пианото, в неочакван мажор, да се яви не в тиха динамика, а с радостно отваряне на звука. Едно ведро откриване към онзи свят, който е естествен завършек на човешкия живот, изживян честно и с достойнство.
За последен път Николай Гяуров посети Велинград и къщата си на ул. “Хан Аспарух” през септември 2003 г. заедно със съпругата си Мирела Френи. “Дойде буквално за няколко часа - пише във “Велинградски Темпо новини” - така, както времето и обстоятелствата му диктуваха от години. Защото от десетилетия роденият на 13 септември 1929 г. в Лъджене Николай Гяуров шестваше с огромен успех по сцените на всички опери по света. Без да забрави корените си, истинските приятели, българската принадлежност”. Поклон!
Михаил Алексиев