Среща
Публикувано на 19 Aug 2014 09:16
Те бяха неразделни, откакто се помнеха. Заедно завършиха Стопанската гимназия, заедно момуваха, заедно отгледаха децата си и погребаха мъжете. Сега “Квартетът”, както ги наричаше някога диригентът на градския хор “Бодра песен” Пройчо Пройчев - Мина, Неда, Тотка и Яна, бяха “бодри пенсионерки”, успели да се “хванат за зелено” след тежката зима.
Последните три бяха насядали около леглото на Мина, пострадала в поледиците и надлежно гипсирана.
- Ох, докарахме до пролетта! Гледам вече кокичетата излезли и един приятен ветрец... Та викам утре да излезем, да се почерпим - предложи Неда.
- А бе и аз това си мислех сутринта, ама да не е много рано, че още се усеща “Белчо” - допълни Тотка.
- Значи решихме - обобщи Яна, която беше най-бързатата от всички. - Утре заран към 10-10.15 на новото кафе “Ниагара”.
След като оправиха утрешния ден, бабите се захванаха със сводката за днешния - годежи, сватби, изневери, преглед на здравословното състояние на всяка от тях плюс близки и познати, развитие на действието в сериалите и т.н. Когато стигнаха до въпроса с храната, за което ги подсети Миленита - внучката на баба Мина, която влезе с поднос, те усетиха глад и тръгнаха да си вървят.
Първа се повърна Неда и попита:
- Мино, ма, как се казваше кафето, дето го рече Яна?
- Гарата - отвърна Мина с пълна уста.
После поропа Тотка:
- То малко неудобно, ама как беше кафето, дето утре ще ходим?
И докато Мина преглъщаше залъка, се обади Миленита:
- Банята.
Така го наричаха младите в града, защото беше облицовано със сини и бели плочки.
Утрото на следващия ден беше като по поръчка. Емил Чолаков убеди от екрана на телевизора, че ги чака “един невероятен пролетен ден, в който е грехота да не се излезе на разходка”. Трите дружки извадиха ухаещите на нафталин и лавандула пролетни костюми и се отправиха към уреченото място.
Баба Неда бързо стигна до гарата, огледа се, видя неприветливото кафе, пълно с таксиджии и чакащи влак пътници и промърмори: “Брей, колко е проста! Хем шумно, хем мръсно!” Откакто бяха префасонирали тяхната любима сладкарница “Пчела” на казино “Лас Вегас”, тя все не харесваше местата, където пиеха кафе и си помисли, че това е поредното разочарование.
Баба Тотка застана срещу банята и се зачуди на глас: “От ляво е механа, от дясно ресторант. Ми то в тях е скъпо, къде ни е довела тая загубена Яна! Сигурно са й пратили някой лев от Испания, та е решила да почерпи”. Тя се помъчи да си спомни рождената дата на Яна, но не успя и реши, че сигурно е скоро.
Баба Яна нервно потропваше с бастуна пред кафе “Ниагара”. Беше заела стратегическа позиция на ъгъла, за да следи движението и по двете улици, но напразно. “Ей, загубени жени, цял живот са такива туткави. Ей ги на, къде живеят - през две улици, а все едно от Космоса идват!”
След половин час търпението и на трите баби беше свършило и мислите им течаха напрегнато. Баба Неда си помисли, че “ония склерози” са й скроили номер, щото когато свекървата на внучка й Неделина донесе от Гърция мехлем за артрита, тя не им даде. “Ами то беше капчица, една капчица в кутийка от “Нивеа”ми сипала, какво да им дам?! А, бе я аз да си ида у Минкини, да ми олекне!”
Баба Тотка провери двете заведения около банята. Механата работеше от 17 часа, а след втория опит да влезе през затворената врата на ресторанта отвътре едно младо момче й обясни, че имало вечерна сватба и ще отворят по-късно. “А, бе я аз да отскоча до Мина, та да ми олекне!”
Баба Яна - най-ядовитата, вече беше сложила бастуна си под мишница и нервно маршируваше в двете посоки, забравила, че я боли кракът. А мислите, които течаха в главата й, не са за деликатни уши. След половин час, подала бастуна като металотърсач, тя почти бегом се отправи към Минкини.
Когато се намериха през Минкините порти, тъкмо отвориха уста да се разправят, пред тях спря едно моторче и младо момче, напомнящо им нечий образ, вежливо попита:
- Дами, извинете, тук ли живее Миленита Терзийска?
- А ти защо я търсиш? - хорово се поинтересуваха дамите.
- Аз съм Николас Пройчефф, от Виена. Запознахме се с Миленита на един рок-концерт в Белград. Разказах на дядо, че тя е от неговия роден град, а той поръча като дойда в България, да донеса това писмо на баба й Мина, та тя да го прочете на целия “Квартет”.v - Ах! - пак хорово въздъхнаха бабите.
Настанени край пострадалата си дружка те слушаха написаното от незабравимия Пройчо. Виждаха го с развят перчем и карамфил на ревера да дирижира градския хор. Видението бе прекъснато от Миленита и Николас, които влязоха в стаята с кутия виенска торта и два литра боза.
- Моят дядо поръча да ви почерпя с пасти и боза в сладкарница “Пчела”, но разбрах, че нея вече я няма. Но и тук не е лошо. Заповядайте!
“Квартетът” с наслада кусваше от тортата и прекарваше с боза, забравил за злополучната среща. Сега бяха млади и седяха в сладарница “Пчела”...
Невена Павлова
Последните три бяха насядали около леглото на Мина, пострадала в поледиците и надлежно гипсирана.
- Ох, докарахме до пролетта! Гледам вече кокичетата излезли и един приятен ветрец... Та викам утре да излезем, да се почерпим - предложи Неда.
- А бе и аз това си мислех сутринта, ама да не е много рано, че още се усеща “Белчо” - допълни Тотка.
- Значи решихме - обобщи Яна, която беше най-бързатата от всички. - Утре заран към 10-10.15 на новото кафе “Ниагара”.
След като оправиха утрешния ден, бабите се захванаха със сводката за днешния - годежи, сватби, изневери, преглед на здравословното състояние на всяка от тях плюс близки и познати, развитие на действието в сериалите и т.н. Когато стигнаха до въпроса с храната, за което ги подсети Миленита - внучката на баба Мина, която влезе с поднос, те усетиха глад и тръгнаха да си вървят.
Първа се повърна Неда и попита:
- Мино, ма, как се казваше кафето, дето го рече Яна?
- Гарата - отвърна Мина с пълна уста.
После поропа Тотка:
- То малко неудобно, ама как беше кафето, дето утре ще ходим?
И докато Мина преглъщаше залъка, се обади Миленита:
- Банята.
Така го наричаха младите в града, защото беше облицовано със сини и бели плочки.
Утрото на следващия ден беше като по поръчка. Емил Чолаков убеди от екрана на телевизора, че ги чака “един невероятен пролетен ден, в който е грехота да не се излезе на разходка”. Трите дружки извадиха ухаещите на нафталин и лавандула пролетни костюми и се отправиха към уреченото място.
Баба Неда бързо стигна до гарата, огледа се, видя неприветливото кафе, пълно с таксиджии и чакащи влак пътници и промърмори: “Брей, колко е проста! Хем шумно, хем мръсно!” Откакто бяха префасонирали тяхната любима сладкарница “Пчела” на казино “Лас Вегас”, тя все не харесваше местата, където пиеха кафе и си помисли, че това е поредното разочарование.
Баба Тотка застана срещу банята и се зачуди на глас: “От ляво е механа, от дясно ресторант. Ми то в тях е скъпо, къде ни е довела тая загубена Яна! Сигурно са й пратили някой лев от Испания, та е решила да почерпи”. Тя се помъчи да си спомни рождената дата на Яна, но не успя и реши, че сигурно е скоро.
Баба Яна нервно потропваше с бастуна пред кафе “Ниагара”. Беше заела стратегическа позиция на ъгъла, за да следи движението и по двете улици, но напразно. “Ей, загубени жени, цял живот са такива туткави. Ей ги на, къде живеят - през две улици, а все едно от Космоса идват!”
След половин час търпението и на трите баби беше свършило и мислите им течаха напрегнато. Баба Неда си помисли, че “ония склерози” са й скроили номер, щото когато свекървата на внучка й Неделина донесе от Гърция мехлем за артрита, тя не им даде. “Ами то беше капчица, една капчица в кутийка от “Нивеа”ми сипала, какво да им дам?! А, бе я аз да си ида у Минкини, да ми олекне!”
Баба Тотка провери двете заведения около банята. Механата работеше от 17 часа, а след втория опит да влезе през затворената врата на ресторанта отвътре едно младо момче й обясни, че имало вечерна сватба и ще отворят по-късно. “А, бе я аз да отскоча до Мина, та да ми олекне!”
Баба Яна - най-ядовитата, вече беше сложила бастуна си под мишница и нервно маршируваше в двете посоки, забравила, че я боли кракът. А мислите, които течаха в главата й, не са за деликатни уши. След половин час, подала бастуна като металотърсач, тя почти бегом се отправи към Минкини.
Когато се намериха през Минкините порти, тъкмо отвориха уста да се разправят, пред тях спря едно моторче и младо момче, напомнящо им нечий образ, вежливо попита:
- Дами, извинете, тук ли живее Миленита Терзийска?
- А ти защо я търсиш? - хорово се поинтересуваха дамите.
- Аз съм Николас Пройчефф, от Виена. Запознахме се с Миленита на един рок-концерт в Белград. Разказах на дядо, че тя е от неговия роден град, а той поръча като дойда в България, да донеса това писмо на баба й Мина, та тя да го прочете на целия “Квартет”.v - Ах! - пак хорово въздъхнаха бабите.
Настанени край пострадалата си дружка те слушаха написаното от незабравимия Пройчо. Виждаха го с развят перчем и карамфил на ревера да дирижира градския хор. Видението бе прекъснато от Миленита и Николас, които влязоха в стаята с кутия виенска торта и два литра боза.
- Моят дядо поръча да ви почерпя с пасти и боза в сладкарница “Пчела”, но разбрах, че нея вече я няма. Но и тук не е лошо. Заповядайте!
“Квартетът” с наслада кусваше от тортата и прекарваше с боза, забравил за злополучната среща. Сега бяха млади и седяха в сладарница “Пчела”...
Невена Павлова
Велинград тел: 0876521487
Продава апартаменти във Велинград
CopyRight Вестник "Темпо" ЕООД , Велинград 2023